Родена съм през ‘95-та, но беше 1980-та, когато това се случи. Аз чаках, чаках до едно дърво, а сградите около ми бяха само сиви. Колите бяха „Лада”, „Москвич”, „Трабанче”, „Жигула”, но нямаше от западните. И беше есен. Листата бяха вече мъртви. Помня я, хубава есен беше тази есен през 1980… а аз съм едва родена през ’95-та. Аз често се оглеждах наоколо. Чаках един определен човек.
Скоро я видях. Вятърът алчно си играеше с къдравите нейни коси, зелените ѝ очи бяха неприлично млади, устните – червени, бледата ѝ кожа беше точно като моята. Тя беше на 16 и ситнеше бърза крачка по улицата. Докато ме подминаваше ѝ подвикнах:
-Едно време ти наистина си била красива.
Тя се спря и объркано ме погледна. Попита:
-Какво?
-Едно време ти наистина си била красива. – повторих. Тя сбърчи вежди.
-Едно време? – лукаво се усмихнах на въпроса ѝ, а тя продължи – Извинете, срещали ли сме се някога?
-Все още не сме. – намигнах ѝ – Но един ден ще се срещнем. Тогава ти няма да ме помниш. Ще се срещнем след 15 години и аз ще изглеждам различно.
-Ще се опитам да не забравя. – каза ми тя с ведра усмивка.
-О, не! Ти ще забравиш. Аз все още не съм истинска.
Тя отново погледна объркано и отмина.
Родена съм през ‘95-та, но беше 1980-та, когато това се случи. Тя беше на 16 и наистина беше красива едно време, като млада. Всъщност, тя все още е красива! Сега ще ме попиташ коя беше тя, нали? Е, ще ти отговоря. Годината беше 1980-та, а тя – моята красива млада майка.
Веднъж нарисувах красив портрет на Васил Левски. Наистина, рисунката беше една от най-добрите ми. Бях втори или трети клас. Няколко години по-късно се опитах да нарисувам още един портрет на Апостола, ала този път се получи грозна комбинация от криви линии и несъвместими цветове. Сега тези факти ми показват колко неповторим е Левски.
Нарисувах и двете рисунки в училище, носещо името на великия българин. Средно общообразователно училище „Васил Левски” е единственото училище, което някога съм посещавала с цел образование и мястото където съм и продължавам да се уча да живея. Стените му са били свидетели на всички онези емоции, които едно растящо дете изпитва и от всяко мое чувство е останало нещо запечатано в тях. И стените пазят емоциите, независимо дали са стари с рушаща се мазилка или наскоро боядисани. Те стоят стабилно изправени, подържат тежкият покрив и ме гледат, гледат всички нас как растем и се развиваме. Те тихомълком поемат тежката участ да ни предпазят от студения вятър, мокрите дъждовни капки, нетърпимата жега. Те със своята сигурност и необяснима топлина ни карат да се чувстваме поне малко уверени. Стените, боядисани наполовина в бяло, наполовина в друг цвят са поемали десетки от юмруците ми когато съм била ядосана през годините, но нито веднъж не се оплакаха и продължават да излъчват топлина и уют.
Случвало ми се е да стъпвам и в други училища, дори такива, носещи името „Васил Левски” и някои от тях също бяха уютни, стените им също издаваха топлина, но в тях нямаше познатата сигурност, която стените на собственото ми училище ми дават. Нямаше я увереността зад мазилката. Не беше същото. Сега тези факти ми показват колко неповторимо е моето училище. Не, почти няма друго място, което да е погълнало толкова много от мен, почти не съществуват други стени, гледали ми толкова дълго.
А какво общо имат стените на СОУ „Васил Левски” с истинския Дякон? Е, имат много общо. Поне за мен е така. Стените на училището ми сякаш по магически начин са поели силата на Апостола и с огромна търпимост, разбиране, устойчивост, дори смелост издържат ударите, които им нанасям. Те с вежливост и с очи, скрити в тухлите, също както сиво-сините очи на Левски ми вдъхват увереност. Тези стени енергично поемат тежестта на покрива за мен, за нас, така както Дякона е поемал тежестта на постоянното бягство за да може народа да се измъкне от робството. И стените мирно ме гледат как раста, така както мирно гледат вечните паметниците на Апостола в Карлово, София, Шумен, Варна, Ловеч, Пазарджик, Враца и във всеки друг град как света се развива.
Веднъж нарисувах красив портрет на Васил Левски. Наистина, рисунката беше една от най-добрите ми. Бях втори или трети клас. Училището ми беше свидетел на това дело. Стените му още го помнят. А аз не мога да ги забравя. Топлината, увереността, силата, неповторимостта – също като Левски.
-Искаш ли ябълка? – Любо погледна в пластмасовите очи, които стояха без да мърдат. – Не? Е, ти губиш.
Любо отхапа от ябълката, която държеше. Тя беше кисело-сладка.
-Толкова е вкусна. Наистина трябваше да опиташ. Ммм…
Той измърка задоволително и седна на един стол. Пластмасовите очи бяха безизразни.
-Знаеш ли, за тези плодове са разказани хиляди приказки. Сещаш ли се за някоя? Не е възможно да не знаеш поне една. Лично аз се сеща веднага за няколко. Приказката за Адам и Ева естествено е най-разпространената, но отдавна ми е ужасно скучна.
Той отхапа още едно парче от ябълката. Докато сдъвкваше продължи:
-Естествено не бива да забравяме и приказката за Снежанка и седемте джуджета. Сюжетът ѝ винаги ме е удивлявал. Да отхапеш полуотровната ябълка и да заспиш привидно… Понякога си мечтая за такава отрова в ябълката ми.
Той отхапа още едно парче.
-О, прекрасна е! Природата си е свършила чудесно работата при създаването на този плод. Твърда и мека, кисела и сладка, зелна, жълта, червена, шарена, малка и голяма… Можеш да видиш всякакви ябълки.
Любо отхапа още отново от ябълката.
-И е толкова приятно да я дъвчеш и да усетиш соковете в устата си. Ммм… Наистина пропускаш много!
Още едно отхапване и след това Любо набързо обърна стола наопаки и седна така, че да облегне ръцете си върху облегалката. Той огледа влюбено нахапаната ябълка.
-Друга приказка с ябълки е „Неродена мома”. Знаеш ли я? Не? Много жалко. Тя е една от най-прекрасните и най-милите приказки, които съм чел. Всъщност ти може да я знаеш и под името „Златната ябълка” или нещо подобно.
Отхапване на плода.
-Ябълката я има и в толкова много реклами, снимки и други. Тя е героиня на много автори и независимо от това не се възгордява и продължава да позволява да вкуся от невероятните ѝ сокове. И виж, виж колко е гладка кожата ѝ! О, колко е прекрасна!
Любо повдигна своите очи и погледна пластмасовите, гледащи го безчувствено. След още няколко гризвания Любо достигна семките на плода. Те бях шест, подредени в перфектна симетрия. Той взе едната от семките между показалеца и палеца си. Повъртя я за известно време и след това с едно леко щъкване я запрати към студените очи. Уцели едната от пластмасовите сфери.
-Я, колко точен съм бил! Заболя ли те? Не казваш нищо. Чакай, ще пробвам отново…
И Любо завъртя още една семка от ябълката и оцели другото пластмасово око.
-Ебаси к’во съм копеле, честно!
Той пробва за трети път да уцели някое от безизразните очи, но не успя. После четвърти, пети път. В ръката му остана само една ябълкова семка.
-Нищо не казваш. Боли ли, не боли ли… Не ставаш за събеседник, наистина. Може би имаш нужда от терапевт.
Любо се изсмя. Пластмасата още беше безизразна.
-Добре де, може и да нямаш нужда от терапевт, не се сърди.
Той отхапа още едно парче от ябълката.
-Последен шанс, ябълка? Не? Е, добре де, повече няма да се опитвам да си споделям храната с теб, щом не желаеш. Твой проблем. Като огладнееш няма да търсиш мен. Чу ли?
Любо се изсмя за пореден път. След това той изгриза останалата малка част от ябълката като в ръката му останаха само дръжката на плода и последната шеста семка. Той хвърли дръжката на пода.
-Всъщност знаеш ли какво? Сетих се за още една силна интерпретация на ябълката. Гледал ли си едни клипчета с един много досаден портокал. Портокала дразни една ябълка, докато ножът не я среже. И това ли не знаеш? Е… Бива ли! Имаш нужда от Интернет или нещо подобно.
Очите бяха реални и от пластмаса. Бяха срещу неговите. Гледаха го.
-Всъщност това ме подсети и за портокалите. О, да, оранжевите груби външно, но неприлично нежни отвътре портокали. И те са така прекрасни, но в момента не са ми така интересни. Виж обаче ябълките колко са магически…
Любо въздъхна.
-… и също така винаги съм обвързвал вкуса на ябълки с дъжда, лекият дъжд, ах…
Той покри в ръце лицето си и след още една въздишка взе още една ябълка от близкия рафт. Погледна пластмасовите очи.
-А ти, шибано нещо, дори не можеш да усетиш магията им… Ти не заслужаваш да съществуваш … ИЗЧЕЗНИ!
Лицето на Любо за миг се беше намръщило и той с всичка сила хвърли плодът към лицето, което притежаваше пластмасовите безизразни очи. А лицето беше притежание на последното произведение на Любо –стъклена кукла с изрисувано лице и очи от пластмаса. Куклата имаше също сини студени коси.
Куклата падна. Ябълката също. Последното произведение, което беше отнело на Любо три седмици за да просъществува беше на пода, потрошено. Студените стъкла, студените сини коси, студените пластмасови очи се бяха разпиляли по пода. Красивата ябълка се беше набола на острите студени стъкла. Целият плод беше станал в стъкло. Безизразните очи се скриха в бъркотията около вече стъклената ябълка.
Любо видя какво направи туко що и наведе глава като я облегна на облегалката на стола. Той си взе още една ябълка от близкия рафт. С притъмнели очи той безсилно отхапа от плода. Как му се искаше той да се отрови с тази малка хапка както Снежанка. Той зарида леко. Последната шеста семка на първата ябълка падна мъртва от ръката му.
* * *
-Ябълки… Всичко започна от тях… Лудостта му започна от тях… Мразя ги… Ненавиждам ги… Противни грозни мръсни ябълки… НЕ, НЕ ИСКАМ ЯБЪЛКА! НИКОГА ПОВЕЧЕ НЕ МИ ПРЕДЛАГАЙТЕ! НЕ!!!
Жена крещеше на една сестра от психиатричната клиника, която ѝ беше предложила да си вземе от купа с ябълки. След тези думи жената върна погледа си върху младия мъж, когото гледаше през малък процеп на една бяла врата. Той беше в стаята си, в психиатричната болница и плачеше пред поредната стъклена кукла, която беше направил със собствените си ръце и след това беше разбил с ябълка. Това се случваше постоянно, от години. Процесът постоянно се повтаряше. Жената зарида заедно с Любо, заедно със сина си.
На следващия ден, Любо отново започна да майстори стъклена кукла и да я рисува по-прекрасна от предишната. Докато го правеше ѝ говореше. Основно думите му бяха за ябълки, докато един ден когато я завърши не я потроши с такъв плод. Процесът се повтаряше отново и отново. Ден след ден, кукла след кукла…
Пластмасови очи, толкова ледени и безизразни, гледащи го безчувствено… След това всичко ставаше ябълки в стъкло.
Номер 3017. Това пишеше на картата за градската библиотека на Ралица. Ралица беше хубава с червени коси и сини очи, ала тя беше много самотна. Ето защо тя прекарваше повечето си време в библиотеката, заровена в книги – четенето беше сътрастта, с която прикриваше самотата си.
Един ден тя ровеше из някаква стара книга, когато ненадейно в ръцете ѝ попадна една прегъната стара страница. Ралица я отвори и след изветно разучаване установи, че страницата е карта на собствения ѝ град. Една малка зелена линийка показваше някакъв път. Момичето озадачено огледа детайлите на картата. В единия край на линийката беше градската библиотека, а в другия имаше нарисувана роза. Вдъхновена от приключенски романи, които беше чела, Ралица реши да разучи какво има на мястото на розата.
На следващата сутрин тя тръгна по пътя на зелената линия. Оказа се, че на мястото на розата има голяма стара и неизползваема къща. Ралица огледа улицата за преминаващи твари и когато се увери, че беше празна, момичето влезе в частната собственост. Ралица трябваше да внимава къде стъпва – беше некосено и пълно с драки. След няколко стъпвания червенокосата стигна до входната врата. С истингт на разузнавател, тя натисна бравата и влезе вътре – не беше заключено.
Ралица въздъхна. Беше влязла в огромна тъмна стая, в чиито център имаше масичка със същата прегъната страничка, като тази от библиотеката, като картата довела я тук. Момичето я прочете. „Ти търсис нещо, което ти липсва и ще ти помогна да го намериш. Върви напред. Роза за роза”. С разпалено любопитсвто тя продължи напред и се залута сама из огромната стара къща.
Сградата изглеждаше голяма отвън, ала стаите вътре бяха изненадващо повече. Любопитното момиче търсеше още нещо свързанос розата и установи, че имаше финна линия дърворезба на пода, която водеше към втория етаж. Линията се състоеше от редуващи се рози с надпис „Роза за роза”. Тя проследи дърворезбата.
На втория етаж ѝ се случи същата случка – в голяма стая на прашна масичка имаше прегъната страничка с текст и финна линия дърворезба, като тази, която беше проследила. Само текста на хартията беше различен. Гласеше „Сега се върни назад и откъсни най-красивата роза от градината навън. Върви и после се върни. Роза за роза”. Ралица се обърка. Навън нямаше рози, ала любопитството ѝ я накара да погледне през замърсените стари прозорци. Магически в двора се беше появила приказна градина от рози – всякакви цветове. От момента, в който видя тази картина сърцето на Ралица заби лудо – магическата поява на градинка от рози беше възможна само в книгите. Тя слезе в двора.
Градината с рози беше най-нежната, която някога Ралица беше виждала и розите в нея бяха най-красивите, които тя щеше някога да види. Момичето ги разгледа и си избра най-хубавата. Нещо я караше да вярва и да следва напътствията, написани на сгънатите странички. Тя се върна обратно в къщата, държейки червено цвете. Тя проследи втората финна дърворезба, която срещна и се озова на третия етаж.
Любопитното и различното в този етаж беше, че имаше изобилие от прашни огледала. Тя се погледна в тях и се замисли. „Какво изобщо правя тук? Защо се водя по думите на тези хартийки? Глупаво, глупаво любопитство!!!” Червете ѝ коси, сините ѝ очи и розата изглеждаха като рисунки в огледалните повърхности. И там, на третия етаж сред огледалата в най-голямата и най-тъмната стая от много имаше малка масичка с прегъната страничка отгоре. Ралица прочете „Съмняваш се, нали? Започна да го правиш. Защо да вярваш на думите и, които ти предавам върху няколко стари хвърчащи странички? Не мога да ти отговоря. И аз не разбирам защо го правиш. Но ако толкова искаш да видиш магията на розите и жадуваш да намериш липсващата част от себе си, върви. Предполагам се сещаш какво да следвяаш. Ако не искаш магията, върни се назад. Роза за роза”.
Ралица се огледа и забеляза, че точно под краката ѝ имаше трета линия финна дърворезба. Отново линията беше комбинация от издълбани рози и думите „Роза за роза”. Този цитата беше навсякъде. Момичето се почуди дали да тръгне. Защо наистина вярваше на малките сгънати странички? Нямаше причина. И как точно щяха да ѝ помогнат розите? За какво беше дошла тук? Тя беше самотна и само компания ѝ липсваше, а в тази стара къща нямаше да намери точно това. Сега тя трябаше да реши. Къщата беше триетажна и явно тайната се криеше на тавана. Да потърси още малко или да се върне? В крайна сметка девойката проследи линията. Образа ѝ се движеше призрачно в тъмната къща. Тя стискаше червената роза с две ръце.
Ралица се озова на тавана. Той беше нисък, непрогледен, претъпкан. Финната линия дърворезба, която я водеше едва се виждаше из бъркотията. С цената на няколко спъвания Ралица успя да достигне до четвърта масичка с прегъната страничка отогоре. Тя прочете „Радвам се, че реши да продължиш и да дойдеш до тук. Смело решение. Сега хвърли розата в голямата дървена рамка за огледало, намираща се точно пред теб, намери липсващата част от себе си. Роза за роза”. Тя изпълни със страст и последната си задача – хвърли розата, която държеше точно през голямата дървена рамка, която както казаваше написаното, стоеше точно пред нея в пълната си красота. Хубавото червено цвете падна отдругата страна и се омърси в прахта на таванския под. Червенокосата извика и се втурна към розата. Харесваше я, тя беше най-красивата в онази градина, а сега цветето беше на мръсния под. Ралица скочи през рамката за огледало и се наведе към розата.
Момичето извика повторно. Беше се случило невъзможното. След преминаването си през рамката за огледало, намираща се в прашния таван на голямата стара и неизползваема къща, сега момичето беше отново в градската библиотека, а на мястото на червената роза имаше пета прегъната страничка. Разтреперана и уплашена Ралица я разтвори и прочете. Тама пишеше „Роза за роза. Ти ми даде най-красивата роза от градината, сега аз ще ти дам най-красивата роза за сърцето ти. Ти си самотна, но стига толкова! Сега бъди лоялна и върни картата на номер 3038. Роза за роза”. Ралица видя, че в ръцете ѝ имаше карта за библиотеката с номер 3038.
Тя стоя като замразена в продължение на повече от пет минути и обмисляше какво туко що ѝ се беше случило. И какво точно щастие се крие в тази магически появила се карта за библиотека? След една наистина дълбока въздишка, момичето тръгна към рецепцията на сградата за да даде картата на библиотекарките и да изпълни своята последна лоялна задача. Уви, точно в този момент млад мъж търсеше библиотекарската си карта. Твърдеше, че била номер 3038.
Нещо се заби в сърцето на Ралица. Неговата, точно неговата карта беше в нейните ръце. Точно неговата хартийка се беше появила от нищото и сега тя я държеше. Червенокосата отиде при младия мъж, който ѝ беше симпатичен и му подаде картата мълчаливо. Той я погледна, усмихна се и благодари. Тя също се усмихна. Двамата завързаха приятен раговор като тя разказа как е намерила картата му, а той я изслуша – първият човек, който я изслушваше. После с шега преминаха нататък с разговора. В последствие той се оказа за нея най-милият човек, който беше срещала. Той също я хареса. Двамата станаха много добри приятели.
И така Ралица – номер 3017 според картата си в градксата библиотека, намери своята половинка и вече не беше самотна. А сгънатата страничка, картата, водеща към голямата стара и необитаема къща отново се беше скрила из дебелите книги на градкста библиотека и чакаше да покаже маги ята на розите и пътя на щастието на някой друг.
Някакъв човек от някоя част на планетата е имал щурата идея, която в последствие е реализирал. Прекланям глава пред него/нея, защото идеята му/й е достигнала такъв огромен мащаб, че засегна и мен- един малък човек от милиарди. Този въпросен човек е решил да тагне трима души, които също да направят свое писание за собствените си мечти. Тук може да сметнеш, че хората са станали едва четирима и да се зачудиш какви са тези огромни мащаби, за които говоря. Е, грешиш. Не са четирима, защото всеки от тримата тагнати човека трябва да тагне още трима души, които да направят същото. Така се получава една мрежа, голяма мрежа 9имаше филм с подобен сюжет, но нему помня името). Преди около шест месеца The Chosen Pessimist ме включи в това Интернет писане на мечти, като включи името ми в края на своето писание за мечтите си. И шест месеца по-късно аз най-сетне се наканих да го напиша. Това до сега, за твое съжаление, беше само интрото.
Мечти. Всеки мечтае. Име толкова много мечти в главите ни. Като видях за първи път тази задача си помислих "Това е лесно. Главата ми в пълна с мечти. Бързо ще го напиша". Уви, половин година ми беше нужна за да получа вдъхновението. И отново - толкова много мечти и колко трудно да ги излея върху хартията (в последствие - хардиска на компютъра ми). От друга страна мечтите постоянно се менят, поне повечето от тях, ала аз все пак ще се опитам. Ако бях написала това на време, колко различно щеше да изглежда!
Мечти. Ще започна с мечтите стереотипи. Мечтая си да ме приемат в университет, да завърша успешно висшето образование, да си хвана печеливша и интересна работа, да се издържам сама, да си живея по своите правила. Мечтая да срещна и подходящ човек. Не, може и да срещна повече от един подходящ човек, няма значение. извън този списък ми е бъдеще без нещо като обич. преминавам нататък.
Идва ред на личните ми мечти, тези които не присъстват в почти всеки замечтан списък. Тези блянове тук също ще допълват предния параграф. Първата мечта, която до сега не съм изказвала твърдо, това е да стана писател. За момента съм аматьор, който пирува заради тримата си читатели, ала и тайно бленувам за книга, истинска книга, без значение тънка или дебела, на която с релефни букви да пише за автор "Бетина Цвяткова". Предполагам не ще се случи - талантът ми не е достатъчно голям, но все пак стомахът ми леко ме пресвива когато си помисля за корицата на тази книга.
Втора мечта от личните ми е да пътувам и да ловя гледки, както в това мое писание. Искам да обикалям Америка, Азия, Африка, Австралия, дори Антарктида, ако имам шанс и най-вече искам да обиколя и най-забутаните кътчета на родния континент Европа и България. искам да запечатвам световните гледки в съзнанието си. Мечтая пътуването по света да е съпътствано с приключения.
Друга мечта от личните ми е да имам винаги приятели около ми. Искам винаги да поддържам тези връзки. Мечтая си бъдещето ми да не е самотно. Също желая да вляза и завърша стоматология (ето тук този параграф се преплита с предния). До скоро не исках да следвам стоматологията - това, което родителите ми налагат, но установи, че светът ми няма да свърши и дори да го направя. Май обяснението е малко по-сложно от това, но се надявам да се задоволиш с това.
Други мои мечти са да присъствам на множество рок концерти и рок фестове, да се срещам с мои идоли. Мечтая и за пари. Не милиарди, но искам пари, с които да разполагам на свобода. Искам да мога да си позволявам чест шопинг и други. Мечтая си също да намеря начин, по който да бъда красива, мечтая си да не спирам да се смея, мечтая си късметът ми да ме съпътства винаги. Бленувам да опитам от света! Често си мечтая за шоколад или просто за моето легло. Сега си мечтая точно за тези две неща.
Това е. Предполагам, че съм пропуснала нещо, но не мисля, че ще е толкова важно. Сега идва моят ред за тагване на трима човека. Искам Тоня Цвяткова, Ален Христов и Фериха Ибриямова да напишат за мечтите си. Не знам къде и как ще си публикувате писанията, но просто ви задължавам. Това е заповед! Не искам веригата да се прекъсва. И не! Недейте взима пример от мен и да се бавите с по половин година докато се наканите да го направите!
Та, това са моите блянове. Малко грозновати.
_________________________________________________________________ Бележка: Яуни, Дени, Дил, извинте ме, ако имате нещо против тази снимка, но в ума ми сякаш само тя изразява идеално мечтаещите хора ^___^
Тя стоеше посредата на снежна пътека, намираща се в близост на една гора, а той се отдалечаваше. Само стъпките от обувките му оставаха запечатани върху земната шир. Около и’ имаше затрупани със сняг разклонени дървета, а малко по-далече гората образуваше голяма бяла скулптура. Недалеч се виждаше заледено езеро. Сняг валеше на парцали.
-Моля те, недей… Имам нужда от теб… Студено е… - мълвеше тя.
Не му пукаше. Той вече се скриваше от погледа и’… Вятърът се засилваше и направи вихрушка от големите снежинки. Той изчезваше… Ето, вече само краищата на кафявата му коса се виждаха… Колко весело щърчяха те. Тя си спомни сладостта, с която ги бе галила, колко меки бяха, как нежно я’ гъделичкаха…
Вихрушката се превърна във виелица. Бели петна сняг покриваха правата и’ слаба фигура. Чудно бе как тя все още успяваше да стои на два крака. Вероятно беше премръзнала. Студенина навсякъде.
-Недей…
Черната му коса се скри. Тя беше останала сама посредата на пътеката и полето. Стъпките му започваха да изчезват във виелицата, а денят беше към своя край. Снежното небе изглеждаше като отражение на замръзналата земя.
-Моля те…
Тя още повече побеляваше. Дългите и’ керемидено-червени коси, развявани от вятъра, също започваха да изсветляват, да стават част от бялата скулптура, в която тя се превръщаше. Големите глъдки въздух, излизащи от устата и’ изглеждаха като призраци. Самата и’ фигура беше призрачна. Тънко палто, едва покрити бедра, побеляваща коса, студени очи…
-Студено е… - тя повтори.
Побеляла фигура сред пътека.
-Премръзвам… - тя промълви.
Побеляла пътека сред полето.
-Не чувствам тялото си… - тя сякаш ехтеше.
Побеляло поле сред виелица.
-Нямам тяло… - тя шептеше.
Бяла скулптура на два крака сред зимата.
-Умирам…- тя каза последно.
Бялата човешка скулптура се пречупи и падна. Едната и’ ръка сочеше пътя, по който той си беше заминал.
На следващата сутрин кучета бягаха сред бялото поле. Вече нямаше виелицата, само спокойното и тихо пространство, украсено с бяла гора и замръзнало езеро. Вчерашната пътека вече не се личеше. Всичко беше бяло. И той бягаше обезумял, той търсеше фигурата и’, търсеше страстната и’ керемидено-червена коса. Той крещеше и плачеше.
Едно куче залая. Той веднага се затича нататък. Кучето ровеше снега. Едната и’ ръка се показа изпод бялата завивка на зимата. Ръката и’ сочеше там, където той беше заминал. И той хвана тази ръка, той започна да я’ топли с горещи сълзи. Той разрови лицето и’. Очите и’ още бяха отворени, очите и’ бяха студени.
Тя беше бяла зимна скулптура. Той беше я’ превърнал в това. Промълви:
-Стой! Не можеш да си тръгнеш така!
Тя не отговори. Тя беше студена.
Зимата гореше със студен огън край тях двамата. Бялото небе се отразяваше в замръзналата бяла шир. Сега той щеше да страда - тя си беше тръгнала. Тя беше по-далече от всякога. Той целуна замразеното си момиче с горящи устни по студената буза. Той целуна замразената любов.
Здравей! Аз съм Бетина, на 16 съм и съм ловец на гледки. И нямам предвид да хванеш гледката чрез обектива на фотоапарат. Говоря да погълнеш гледката с очите си.
Случвало ли ти се е да промениш всекидневната си пътека към училище/работа/друго, да закъснееш само за да видиш по-добре изгревът? Или да избягаш тайно от вкъщи нощем за да видиш звездите и спящите улици. На мен ми се е случвало и това бяха едни вълшебни моменти. Особено когато избягах една вечер за да видя светлините на спящия град от един висок хълм. Не мога просто да опиша колко хубаво бе.
Все още съм в началото на кариерата си като ловец на гледки, ала смятам, че имам достатъчно вдъхновение да ти споделя. Не знам кога започнах. Може би е било когато съм била малка, защото често не исках да пропускам дъгите, изгревите, залезите, Луната и други. А може би не тогава. Основно знам, че това е едно от най-хубавите занимания. Надявам се да не спирам да го правя.
За 16 години на този свят съм видяла доста и се опитвам да не спирам. Ще кажеш, че не може да съм виждала много за тези години, но ако преброиш всяка звездна нощ, която съм уловила с очи и ще видиш, че не е тъй малко. И като прибавиш към звездните нощи останалите гледки… Често се чудя на хората, които подминават с безразличие прекрасни гледки. Предполагам, че е така, защото сме много хора с различни интереси. Да… Предполагам, нп не го чувствам правилно. Живеем веднъж и живот без да виждаме щастието и красотата, намиращи се на поглед разстояние… Не ми е правилно! (Не се опитвам да си натягам мнението, ала просто…)
Ако ме помолиш да изброя най-красивите гледки, които съм уловила (макар, че едва ли ще го направиш), то мога да започна да разказвам, но няма да е същото. Една гледка трудно се улавя само с думи и въображение. Нужни са ти очни лещи, очни ириси, очни нерви, очна част в мозъка и няколко други очни елемента.
А как да заловиш гледка? Просто е. Първа стъпка - стани от мястото си, ако си седнал/а, върви до прозореца, повдигни пердето и погледни нагоре, към небето. Не знам как изглежда то при теб в този момент, но я’ си представи как би изглеждало най-близкото дърво, засято на улицата под това небе. Изключи сградите около му, само дърво и небе. Ако те са зимни, то растението не би ли изглеждало сякаш извадено от някоя детска приказка, от Царството на мъртвите, примерно, или от градината на Снежанка. Ако дървото и небето ти са пролетни с бели цветчета, млади листа под небе с малки бели облачета и нежно пролетно Слънце, то картината не би ли изглеждала сякаш изкочила от шапката на някой магьосник. Я си помисли, колко планети в Слънчевата система, в галактиката, във Вселената могат да си позволят това.Ако картината ти е лятна с още повече слънце, чисто небе, със силни зелени листа и тежки назряващи плодове (надявам се дървото ти да е широколистно с възможност да се размножава чрез плодове), то дървото не би ли изглеждало сякаш произлязло от разказите на старите български автори? Ако дървото ти е есенно, покрито с жълто-червено-оранжеви листа и навалявано от дъжд, то не би ли изглеждало като пързалка за игра на водните капки, които весело се пързалят по него, не би ли било сякаш от градината на Златния град (ако има такъв). А ако картината ти е нощна с дърво, намиращо се под звезди/Луна/облаци/звезди и Луна с облаци/други, то не би ли изглеждало сякаш растението се извисява гордо и велико като крал. Като крал, застанал на своя красив и богат престол, а точно върху него се извисяват красиво ушити и оцветени платове, показващи величественост. Ако гледката на дървото и небето изобщо не е такава, то оставям въображението ти да си съчинява.
Втора стъпка – ако не можеш да си представиш как би изглеждало това дръвче под небето, то просто си обуй обувките на краката, излез през вратата и отиди до въпросното дърво (небе би трябвало да имаш близо до теб… надявам се да имаш и дърво също). Погледни растението на фона на небето, без значение метеорологичното или часовото време. Усети вкуса на гледката. Изключи сградите, колите, хората, които се чудят защо си по пижама и с розови пантофи на пухчета под едно дърво. Просто ги премахни и остави умът ти да се рее в тази картина. Използвай очите си, разтвори душата си, хвани гледката. Унеси се в нея.
Ето, така се става ловец на гледки, това правя аз. Търся нови вълшебни местенца, търся магия, там където не се вижда… да усетя, да чувствам. Залавям гледката.
С това писание се опитах да те въведа в магическия свят, който понякога виждам чрез очите си, в главата си. Аз съм Бетина, на 16 съм и съм ловец на гледки. Присъединяваш ли се?
Бележка:Аленчо, искам да те предупредя, че ако случайно прочетеш това, то не искам да има подобни истории като "Остават 2 минути, 3 секунди, 5 стотни... и прочие". Ясно ли е? Да не си посмял да използваш цитати от тук!!! Иначе няма да получиш в петък лилаво-жълт кекс!!!
Коледата беше минала и предстоеше Новата година. За всички това беше затишие между два големи празника, но не и за нея. На 29-ти тя ставаше на шестнайсет. Всъщност предстоеше и’ да стане, след половин час. Всички освен нея спяха в апартамента. Беше тихо, тъмно и топло. Тя беше малко разочарова от това, че родителите и’ си бяха легнали и щяха да пропуснат момента на порастването и’ в полунощ, но факта, че през прозореца летяха големи парцалени снежинки размиваше разочарованието и’. Тя прегледа профилите си в Интернет и телефона си, и въздъхна. Скоро всички те щяха да забибиткат, пълни с празнични пожелания. Момичето беше развълнувано. Две кутии със сладки шоколадови бонбони чакаха да бъдат разопаковани в кухнята за да може момичето да почерпи. Оставаше и’ още половин час да е на петнайсет. Колко много неща беше изпитала и променила през тази година, а сякаш не беше минало нищо. Животът и’ сякаш не се беше променил много, самата тя не беше различна… Или така поне смяташе. Не, тя беше вече различна. Порастваше.
Никой не и’ пишеше все още и заради това момичето стана от стола на бюрото си като загаси музиката и светлината на монитора на компютъра си. Сега 28 минути преди полунощ тя стоеше сама сред тъмнината. Големите снежинки отвън бяха така прекрасни. Шумът в апартамента беше само от въртящите се вентилатори на компютъра, от работещият хладилник в кухнята и от нейното дишане. Съвсем тихо се чуваха и дишанията на родителите и’. В апартамента беше топло. В съседната стая камината усилено гореше.
Бъдещата рожденичка се чудеше какво да прави. Още 27 минути за пилеене. И така, тя забеляза изправената до шкафа акустична китара. Как я’ обичаше! Тази китара навършваше една година от както беше при момичето също в околията на Коледа. Беше подарък от брат и’ и сестра и’. Тя я’ взе и с плавни стъпки тръгна към хола. Когато влезе в тази стая се взря в горящата камина. Колко приличаше на тези пламъци – бурна, силна, малко сърдита. Тя тръгна към камината и седна до нея, от дясната и’ страна. Пламъците се отразяваха в кафявите и’ очи. От лявата страна на камината се намираше красиво украсено коледно дръвче. Тя се вгледа и в него за малко и след това сложи китарата на коленете си. Още 26 минути до порастването и’. Тя засвири.
Момичето бързо преминаваше от една песен към друга. Колкото и да не вярваше в качеството на свиренето си, нямаше начин да не признае викът на вътрешния си глас, който и’ казваше, че вече свири по-добре. По едно време обърка две ноти, но бързо се коригира. Дори започна да си припява. Музика. Музика. Музика. Тя. Песен. Китара.
***
Големите парцалени снежинки отвън се надпреварваха. Всяка искаше да мине по-близо до прозореца на хола за да види красивото момиче до камината. Стените на тъмния апартамент се стараеха да са колкото се може по-тихи, а хладилника беше замлъкнал. Всички те се опитваха да чуят всяка една нота и дума от песните на девойката. Пламъците танцуваха неудържимо в камината, на пода и в очите на момичето. Елхата внимателно следеше движенията на китаристката. Скоро тя щеше да порасне!
***
Тя спря да свири и погледна часовника – беше вече една минута след полунощ. Момичето се развълнува. Вече беше на шестнайсет. С тиха стъпка тя се придвижи към стаята си за да погледне първите си пожелания. С разтуптяно сърце тя огледа всичките си профили в Интернет – нищо, никой не беше писал. Минаха пет минути още и отново никой не пишеше пожелания. Това я’ разочароваше. Винаги най-малко по един човек се сещаше…
Минаха още пет минути и пак нищо, нито СМС. А родителите и’ си спяха най-спокойно в леглото. Как и’ се искаше да разпечата едната от кутиите с шоколадови бонбони и да почерпи! Но нямаше кого… Още десет минути… И още десет минути… И още десет минути… Никой… Нищо…
Тя отново стана от компютъра като загаси монитора и отново застана посредата на тъмната стая. Отвън големите парцалени снежинки продължаваха да летят. Колко тихо беше… И колко тъжно… Момичето беше само посредата на стаята си и гледаше безцелно. Никой не бе забелязал, че тя пораства. Китарата този път не и’ направи впечатление.
“Дзъъъъъъъъъъъъън” звънна звънецът на входната врата. Това я накара да подскочи и извика леко. Сърцето и’ се разтуптя. Тя тръгна към изхода на домът и’ и отключи вратата. А беше ли правилно да отключва? Може би беше някой крадец? Или пък някое злобно зомби? Независимо от уплахата си момичето отвори вратата и видя нещо абсолютно неочаквано – всичките и’ приятели и роднини се бяха натъпкали в малкия блоков коридор. Имаше много хора застанали по стълбите. Сред тълпата имаше хора дори от София и Пловдив! Всички заедно извикаха „Изненадаааааааа!” и и’ посочиха огромния мечок, намиращ се в първата редица от тълпата – подарък за нея.
Тя не можа да сдържи усмивката и сълзите си. Всички се бяха наговорили за да я изненадат за рождения и’ ден! Беше най-милият подарък!
Една ръка отмести спуснатата дълга и черна коса на момичето от раменете и’, а друга я’ прегърна. Гласът на майка и’ и’ прошепна:
