Рожден ден

 Note: Това е разказ, който написах за рождения ден на The Chosen Pessimist. =]

Коледата беше минала и предстоеше Новата година. За всички това беше затишие между два големи празника, но не и за нея. На 29-ти тя ставаше на шестнайсет. Всъщност предстоеше и’ да стане, след половин час. Всички освен нея спяха в апартамента. Беше тихо, тъмно и топло. Тя беше малко разочарова от това, че родителите и’ си бяха легнали и щяха да пропуснат момента на порастването и’ в полунощ, но факта, че през прозореца летяха големи парцалени снежинки размиваше разочарованието и’. Тя прегледа профилите си в Интернет и телефона си, и въздъхна. Скоро всички те щяха да забибиткат, пълни с празнични пожелания. Момичето беше развълнувано. Две кутии със сладки шоколадови бонбони чакаха да бъдат разопаковани в кухнята за да може момичето да почерпи. Оставаше и’ още половин час да е на петнайсет. Колко много неща беше изпитала и променила през тази година, а сякаш не беше минало нищо. Животът и’ сякаш не се беше променил много, самата тя не беше различна… Или така поне смяташе. Не, тя беше вече различна. Порастваше.

Никой не и’ пишеше все още и заради това момичето стана от стола на бюрото си като загаси музиката и светлината на монитора на компютъра си. Сега 28 минути преди полунощ тя стоеше сама сред тъмнината. Големите снежинки отвън бяха така прекрасни. Шумът в апартамента беше само от въртящите се вентилатори на компютъра, от работещият хладилник в кухнята и от нейното дишане. Съвсем тихо се чуваха и дишанията на родителите и’. В апартамента беше топло. В съседната стая камината усилено гореше.

Бъдещата рожденичка се чудеше какво да прави. Още 27 минути за пилеене. И така, тя забеляза изправената до шкафа акустична китара. Как я’ обичаше! Тази китара навършваше една година от както беше при момичето също в околията на Коледа. Беше подарък от брат и’ и сестра и’. Тя я’ взе и с плавни стъпки тръгна към хола. Когато влезе в тази стая се взря в горящата камина. Колко приличаше на тези пламъци – бурна, силна, малко сърдита. Тя тръгна към камината и седна до нея, от дясната и’ страна. Пламъците се отразяваха в кафявите и’ очи. От лявата страна на камината се намираше красиво украсено коледно дръвче. Тя се вгледа и в него за малко и след това сложи китарата на коленете си. Още 26 минути до порастването и’. Тя засвири.

Момичето бързо преминаваше от една песен към друга. Колкото и да не вярваше в качеството на свиренето си, нямаше начин да не признае викът на вътрешния си глас, който и’ казваше, че вече свири по-добре. По едно време обърка две ноти, но бързо се коригира. Дори започна да си припява. Музика. Музика. Музика. Тя. Песен. Китара.

***

Големите парцалени снежинки отвън се надпреварваха. Всяка искаше да мине по-близо до прозореца на хола за да види красивото момиче до камината. Стените на тъмния апартамент се стараеха да са колкото се може по-тихи, а хладилника беше замлъкнал. Всички те се опитваха да чуят всяка една нота и дума от песните на девойката. Пламъците танцуваха неудържимо в камината, на пода и в очите на момичето. Елхата внимателно следеше движенията на китаристката. Скоро тя щеше да порасне!

***

Тя спря да свири и погледна часовника – беше вече една минута след полунощ. Момичето се развълнува. Вече беше на шестнайсет. С тиха стъпка тя се придвижи към стаята си за да погледне първите си пожелания. С разтуптяно сърце тя огледа всичките си профили в Интернет – нищо, никой не беше писал. Минаха пет минути още и отново никой не пишеше пожелания. Това я’ разочароваше. Винаги най-малко по един човек се сещаше…

Минаха още пет минути и пак нищо, нито СМС. А родителите и’ си спяха най-спокойно в леглото. Как и’ се искаше да разпечата едната от кутиите с шоколадови бонбони и да почерпи! Но нямаше кого… Още десет минути… И още десет минути… И още десет минути… Никой… Нищо…

Тя отново стана от компютъра като загаси монитора и отново застана посредата на тъмната стая. Отвън големите парцалени снежинки продължаваха да летят. Колко тихо беше… И колко тъжно… Момичето беше само посредата на стаята си и гледаше безцелно. Никой не бе забелязал, че тя пораства. Китарата този път не и’ направи впечатление.

“Дзъъъъъъъъъъъъън” звънна звънецът на входната врата. Това я накара да подскочи и извика леко. Сърцето и’ се разтуптя. Тя тръгна към изхода на домът и’ и отключи вратата. А беше ли правилно да отключва? Може би беше някой крадец? Или пък някое злобно зомби? Независимо от уплахата си момичето отвори вратата и видя нещо абсолютно неочаквано – всичките и’ приятели и роднини се бяха натъпкали в малкия блоков коридор. Имаше много хора застанали по стълбите. Сред тълпата имаше хора дори от София и Пловдив! Всички заедно извикаха „Изненадаааааааа!” и и’ посочиха огромния мечок, намиращ се в първата редица от тълпата – подарък за нея.

Тя не можа да сдържи усмивката и сълзите си. Всички се бяха наговорили за да я изненадат за рождения и’ ден! Беше най-милият подарък!

Една ръка отмести спуснатата дълга и черна коса на момичето от раменете и’, а друга я’ прегърна. Гласът на майка и’ и’ прошепна:

-                     Честит рожден ден, Слънчице!