събота, 4 декември 2010 г.

Once upon a time…


I was born in ’95 but it was 1980 when that happened. I was waiting next to a tree and there were grey buildings around me. There were many cars like ‘Moskvich’, ‘Lada’ and ‘Trabant’, any western ones. It was autumn. Leaves were already dead. I often looked around because I was waiting for one particular person.
Soon I saw her. She was perfect. Her curly dark hair was waving by the wind, her green eyes were so young, her lips were red, her pale skin was just like mine. She was 16 and she was walking down the street. While she was passing by me I said:
-                    You really were beautiful.
She stopped and looked at me. She was confused.
-                    What? – she asked.
-                    You really were beautiful. – I repeated. She knitted her brows.
-                    Were?!
I smiled. She asked:
-                    Excuse me, have I ever met you?
-                    Not yet, - I replied, - But one day you will meet me. Don’t worry, you won’t remember me. It will be after 15 years and I will look different.
-                    I will try not to forget. – she said with a smile.
-                    You will. I’m not real yet.
She looked at me confused again and walked away.
I was born in ’95 and it was 1980. She was 16 and she really was beautiful as young. Actually she still is. Oh,  you would ask who she was. Don’t worry, I won’t forget to answer. It was 1980 and she was my beautiful young mom.

петък, 3 декември 2010 г.

Ода за Точката

Знак заоблен си ти,
запълнен в средата с мастило.
От пунктоацията частица си
и подпомагаш ни да прекъсваме речта си смело.

Обичаме да изписваме твоята цялост,
да те повтаряме много и често,
но ти не се сърдиш на нашата вялост,
защото знаеш, че сърцата ни владееш като цяло.

О, Точке!!!
Ти вярваш в нас
и ни даваш сили да продължим да говорим.
Ти не си пас
дори когато стените зяпам аз.

О, Точке!!!
Ти си тъй прекрасна - малка, кръгла, красива...
Имаш таланта да бъдеш във всичко.
Ти си невероятна, вълшебна
и заради тебе живея хармонично!

О, Точке!!!
Благодаря ти за това, че си тук!
Благодаря за твоята скромност!
И искам да ти кажа сега напук,
че ти си вечна и в теб няма никаква подлост!


__________________________________________________
Бележка: Тази ода е само на шега. Моля да не се приема насериозно.

петък, 12 ноември 2010 г.

Есен в градксата градина

Кафявите и’ очи обхождаха случващото се в градската градина. Беше късна есен и златисти листа падаха от дърветата. Падането им беше плавно с много завъртания и трептения. Дори когато умираха, листата отново танцуваха. Имаше и такива листа, вече паднали и станали оранжево-кафеникави, които просто правеха кълбета по земята. Колко щастливи бяха те и колко магически разпръскваха своето щастие наоколо. Това се отразяваше и в погледа на кафявите и’ очи, радваше се заедно с листата.
Кафявите и’ очи оглеждаха и как вятъра си преправяше място през плътните коси на момичетата, насядали по пейките или разхождащи се наоколо. Колко силен беше този вятър, как успяваше да разбърка буйните им гриви, толкова жив!
Кафявите и’ очи не пропускаха как момчетата си играеха с бездомните кучета. Някой и друг весел лай се чуваше от време на време. Удобно легнали котки в меките листа, които бяха на завет, изпитателно гледаха пък тези момчета, които стояха безучастно.
Кафявите и’ очи бяха весели. Есента беше така красива, есента местеше облаците, обръщаше листата, есента беше промяна.
Устните и’ се изкривиха в усмивка. Последни топли слънчеви лъчи за тази година попадаха върху бузите и’. Тя затвори очите си, кафявото остана скрито. Момичето потъна в случващото се наоколо, попадна в транса на есенното щастие. Минаваше време, безмълвно и прекрасно. „Ах, есен! Колко удивително красива си!!!”, помислиха си нейните кафяви очи.

четвъртък, 9 септември 2010 г.

In Despair...

       Тази августка нощ беше хладна. Хладнината се усещаше и през стените в стаята. Стаята беше красиво обзаведена. Имаше голямо двойно легло, красива маса, големи фотьойли, голяма библиотека, лаптоп, собствена баня и други украси. Мебелите бяха изработени от масивно дърво. Банята беше луксозна. Стаята беше като блян. Това беше Леговището. Леговището имаше три големи прозореца. През тях се виждаше чистото лятно небе, а пълната Луна го осветяваше. На леглото беше поставено момиче. Името и‘ беше Рада - едно старомодно име за двадесет и първи век. Рада имаше червена къдрава коса и приятно лице. Очите и‘ бяха затворени. Тя спеше.
       В стаята имаше и момче, Васил. Той беше висок. Имаше къса черна коса и сини сини очи. Васил седеше на един от фотойлите и се беше вглъбил в себе си. Преди три дена някой го беше отвлякъл и го беше оставил в тази красива стая, така както Рада сега лежеше. Той не знаеше кой е похитителя му. Имаше нещо плашещо в тази случка, но сега когато и Рада се появи внезапно в стаята случая му се стори ужасен. Васил беше от стара и силна фамилия и предполагаше, че отвличането му е свързано със семейството, но не разбираше какво има общо къдрокосото момиче на леглото. Той беше говорил преди с Рада, знаеше името и‘, но не я познаваше. За него сега тя беше едно момиче въвлечено некоректно в това престъпление. Мислите му прехвърчаха и той не забелязваше прохладата на нощта. Синеокият беше опитал да избяга през прозорците, ала те се бяха оказали неразбираеми. Поне похитителят беше предоставил удобни условия за жертвите си. Може би твърде удобни. Дори имаше интернет, но той не можеше да бъде проследен и така Васил дори нямаше идея в коя част на България се намира. Поне близките му можеха да се уверят, че той е жив и здрав.
        Минаваше четири часа след полунощ, когато Рада се размърда. Тя отвори кафявите си очи и стресната скочи от леглото. Мястото и‘ беше непознато и тя се чудеше как се беше озовала от собствената си стая в тази красива клетка. Тя заоглежда Леговището, но не успя да види Васил, който я гледаше, защото той беше седнал в най – тъмната част на стаята. Рада прекрачи напред, но се спъна в ъгъла на леглото. Сърцето и биеше силно. Тя се страхуваше. Къде беше? След още няколко крачки тя отново се препъна, този път в килима и падна. Червенокосата изохка защото си беше ударила ръката и се приготви за ритуала на ставането. Напрегна мускулите си, но ставането се оказа наистина лесно. Чак когато тя стъпи на краката си забеляза, че някой я беше хванал за кръста и я беше повдигнал. От устните и‘ излезе малък писък и момичето отблъсна непознатите ръце от себе и. Кой беше до нея? Сърцето и‘ биеше толкова силно, че и‘ се струваше, че вероятно другия човек в стаята също го чува, но за сметка на това мусклулите и‘ бяха готови за моментален скок. Главата и‘ мислеше трезво. Страхът беше отприщил скрита сила в нея.
      Васил беше излязъл от транса си и тихо беше пристъпил до Рада. Мекия килим му беше помогнал за безшумното придвижване. Той беше повдигнал Рада след падането и‘ и се чудеше как да започне думите си без да стряска момичето. Под лъчите на пълнолунието той забелязваше страха на лицето на червенокосата.
      - Хей, добре ли си? Удари ли се? – започна той приятелски.
      Рада не му имаше доверие. Беше го познала, ала продължи да го гледа безмълвно. Тя не знаеше какво да очква от него. Ами ако беше опасен?
      - Рада? – Васил пресегна ръката си към нея, - Кажи нещо. Не се страхувай. Няма да те нараня.
      Рада все още мълчеше.
      - Аз също съм в ситуация като тебе и вече съм тук от три дена. Не ме нападай, моля те. Аз… Аз също съм обърклан, дори малко уплашен. Хайде, отпусни се.
      Рада понечи да каже нещо, но се отказа и притвори устните си. Васил се приближи към нея.
     - Рада…? – той поизнес това шепнешком.
     Рада беше поуспокоила дишането си и сякаш беше поотпуснала мускулите си. Васил се приближи още по – близо. Ръката му докосна рамото и‘. Така по – близо очите му и‘ вдъхваха доверие.
     - Къде сме? – попита тя несигурно.
     - В Леговището, поне това гласи надписа над врата на стаята.
     - А защо… - недоумяващо започна червенокосата.
     - Не знам. Някой ни е отвлякъл. Не са ми казали до сега. Ядене ми доставят три пъти на ден през една малка дупка под врата. Както при затворите в миналото. – мрачно и‘ отвърна синеокия.
     - Както затворите в миналото… Следователно, ние сме затворници? Но за какво сме му или им притрябвали? Не разбирам… Какво става…
     - Вероятно сме заложници за пари или власт. Или пък нещо друго. Изчакай, ще зпаля лампата.
     Васил отиде до леглото и пипешком намери ключа за едната нощтна лампа. Рада беше започнала да се движи, а той не искаше тя пак да се спъне и падне.
     - Така е по – добре, нали?
    Една възхищаваща се въздишка се изтръгна от Рада. Леговището я впечатли, а банята, която виждаше от мястото си изглеждаше като извадена от скъп хотел.
    - Леле! За заложници това е скъпо обзавеждане.
    - Да, и аз така си помислих първоанчално, ала в последствие открх няколко недостатъка – липсва телефон, с който да извикаш рум сервиз и масажист. О да, липсва и голяма тераса, където сутрин да си пиеш кафето, ала може да минем и без тях. – опита се шеговито да и‘ отвърне Васил. Той отиде да седне на дивана. – Ти защо си тук? Имаш ли някаква идея?
     Рада го погледна саркастично.
     - Да имам? Събуждам се в непозната стая с полунепознат човек в нея. Все още не мога да осъзная какво точно се случва наоколо, а ти искаш да имам и теория защо съм тук?
     - Е, не ми се карай! Просто те попитах. По – добре от колкото да стоим безмълвно.
     - Е да, прав си. Всъщност освен изпушването на една цигара, нямам други тежки провинения напоследък. – усмихнато каза Рада.
     Тя пристъпи напред и седна на един фотойл близо до Васил. Те започнаха един прителски разговор, който беше прекъснат чак в седем часа, когато малкия отвор на вратата се отвори и някой тикна вътре вкусна закуска за двама. През тези няколко часа двамата се бяха сближили и душевно, и физически. Разговора им беше засегнал много теми от животите им, а студът ги беше накарал да се излегнат заедно на леглото и да се завият с топлота завивка. Рада се беше успокоила и се смееше от сърце, а за Васил нейното присъствие го беше измъкнал от тридневна тишина, и заради това той също беше с преповдигнато настроение. Храната само ги зарадва още повече. Те изядоха част от вкусната закуска, но си оставиха малко и за по – късно. Така приятно наядени и обгърнати в топлина двамата се унесоха и заспаха.

***

     Рада се събуди. Очите и‘ бяха насълзени, а възглавницата мокра. Ръцете и‘ бяха свити в юмруци. Кафявите очи на момичето гледаха забито стената до собственото и‘ легло. Леки хрипове разтресваха тялото и‘. Беше четири часа през нощта. Августката нощ беше хладна и това се усещаше дори през стените и затворените и затъмнени прозорци на стаята и‘. Прекрасния сън за Васил отново се беше повторил и тя отново се беше разплакала. Това се случваше постоянно, всяка вечер, всяка нощ, при всяко заспиване. Самата Рада беше изгубила вече бройката на тези сънища. Тя не знаеше от колко дни не беше излизала от стаята си. Под завивката отслабналото и‘ тяло беше свито на кълбо. Васил вече го нямаше. Рада не искаше, не можеше да приеме този факт. Момичето започна да хрипти по – силно. Всяка нощ едно и също, а тя не можеше да го преодолее. Единствено сънищата я карха да се усмихне. Тя бленуваше да заспи за да се върне в Леговището при него…
         Рада стисна силно клепачи и избърса сълзите от очите си за да направи път за следващите. Същността и‘ не приемаше, че той беше убит, не приемаше, че той беше мъртъв. Тя трепереше.
         Така изминаха два часа докато тя не започна внезапно да се усмихва. Вероятно Рада пак се беше събудила в Леговището, а Васил я гледа от тъмната част на стаята.

петък, 27 август 2010 г.

Скокът на ангела


         Очите ти – плам, лицето – усмивка, тялото – енергично. Затичваш се и с един малък скок се отделяш от високата скала и започваш бързо да падаш към далечните низини. Клетките ти – претъпкани с адреналин. Крещиш. Не ти пука къде ще паднеш, дали при удара със земята ще умреш. Има само Настоящето. А то нежно ти шепне: „Ти летиш, красавице! Видя ли? Имаш крила. Защо толкова дълго отричаше, че нямаш? Усещаш ли как сега ги развяваш? Лети, красавице.  Лети!“.
         Въздухът около ти невидимо също те подкрепя и ти позволява да го разцепиш. Позволява крилатата ти да се разтворят. Очите ти пламтят – пред тях е най – прекрасната картина – свободата. Лицето ти се усмихва – то усеща бързото минаване на въздуха, който го гали. Тялото ти е пълно с енергия – то се е освободило от тежестта на земята под краката ти. Ти летиш, момиче, и се раздваш.
         В един момент поглеждаш  надоло. Там има вода, много вода. Тялото ти енергично прибира крилата си и приема издължена форма. Краката ти се превръщат в рибешка перка, като на Малката русалка. Ти се сблъскваш с водата, преминаваш през повърхността и‘, влизаш в нея. А там, в дълбоката вода откриваш невероятни корали, чудати риби, уникални слънчеви проблясъци. В рая на водната шир слизаш надоло. Рибешката ти перка с лекота те придвижва към дълбочините и по същия начин те връща на повърхността.Светът не ти поставя граници. Ти обикаляш навсякъде, виждаш всичко.
        В един момент доплуваш до някакъв бряг. Там краката ти са отново човешки. Ти започваш да бягаш, да се въртиш и радваш на всяко цветче. Усещаш мекотата на зелената трева през обувкитеси. Сладки гласчета на птици биват отнесени към ушитети от вятъра. Бягането из полята и горите вече не е блян, а реалност. Ти подскачаш, въртиш се, лягаш на земята, а после бързо ставаш. Краката ти неуморно бягат.
         Неусетно откриваш, че отново си на високата скала, от която беше скочила. Този път без страх ти отново се засилваш. Очите ти – плам, лицето – усмивка, тялото – енергично. Извършваш един малък скок и отново си във въздуха, отново летиш. Клетките ти пак препълнени с адреналин, ти пак крещиш. Отново си развяла крилата си. После отново поглеждаш надоло, но този път водатя я няма - само назъбена скала.  Изведнъж забравяш за крилата си, спираш да ги разтваряш, спираш да летиш. Останаха още твърде малко метри до сблъсъка. Още десет … Още пет… Още три… Очите ти отново пламтяха, но този път от ужаж. Лицето ти отново се усмихваше, но вече не помнеше защо го прави. Тялото ти пък беше забравило колко беше енергично до преди малко. Още два метра… „Ще умреш!“, шепне настоящето. Още един метър… Ти се сещаш, че имаш крила и се опитваш да ги развееш, ала е късно…
         „Усещаш ли, красавице, студената земя? Усещаш ли как тялото ти е премазано, как костите ти са натрошени? Чувстваш ли унищожените си, разбъркани органи? Чувстваш ли смъртта, красаввице? -  шепнеше Настоящето, - Знаеш ли, красвице, ти беше най – красивият ангел… Но защо реши да повториш блаженните моменти? Защо не промени действията си, методите си, живота си? Не знаеш ли, красавице, че да повториш нещо перфектно води почти винаги до разочарование? Не…? Жалко… Сега ти си просто една размазана плът... Сега си поредният ангел с разтворени крила и разтрошено тяло. Красавице, усещаш ли смъртта?“.

Като детска игра

          Лек ветрец духаше и капки валяха. Дъждовните хора в дождовния ден бързаха да се скрият под стрехите на къщите си. Едно малко момиченце преследваше една жаба. Локвите преливаха. Капки прехвърчаха от краката на минаващите хора. Разноцветни чадъри хвърчаха по тротоарите. Двама млади, наполовина измокрени се криеха под един сив чадър, като се бяха прегърнали. Дърветата се бяха навели. Всичко изглеждаше едновременно забързано, но и много забавено. Небето притискаше сгушеното в котловината градче. Всичко беше така заглъхнало. Изглеждаше сякаш нямаше вече да се раздвижи, но уви, тогава две обувки започнаха да разливат препълнените локви. Те бяха сини на цвят, но от мокрото време бяха потъмнели. Обувките бягаха и бягаха все по – силно, стъпваха по камъни, кривяха се, но опитваха да продължат бягането си. По едно времеобувките се сблъскаха с младата влюбена двойка, сгушена под сивия чадър, паднаха на страни, но после пак се изправиха, продължиха да тичат и изчезнаха зад ъгъла.
          Мудното време се върна. Локвите продължиха да преливат. Хората продължиха да бързат да се приберат. Разноцветни чадър летяха по тротоарите.
          Постепенно хората останаха на половина. Останах и дъждовните капки, които продължаваха валежа си, но сега едва забележими заради оголемилата се мудност. Остана и малкото момиченце, преследващо жабата.
          Самата жаба я‘ беше страх първоначално от човешкото дете, но вече и‘ беше станало досадно и заради това реши да избяга по – далече. Момиченцето видя, че жабата отива на друго място, но не се отказа и продължи да я‘ преследва. Наложи се да завива по няколко улички, да мине през един блок, но не се отказа. Вероятно вече се беше изгубило, но детето просто искаше да хване жабата. Така минаха още няколко мудни минути в дъжда, докато жабата не скочи в една голяма и долбока локва. Момиченцето се приближи до локвата, застана на колене и с малката си ръчичка заровичка в мътната вода.
          - Хайде, жабчиче, ела тук. Моля те! – каза то полугласно.
          Ръчичката му опипваше каменливата повърхност на дъното, но нямаше и следа от жабата и заради това момиченцето продължи да бърка из локвата. Вече повече от половината му ръчичка беше във водата. Светлата му къдрава коса закриваше лицето и синьо – зелените му очи. Тогава детето успя да хване нещо и се зарадва, че това е жабата.
          - Жабчиче, ето те! – възкликна момиченцето с весел детински глас.
          То дръпна предмета в ръката си, но не можеше да го издърпа. Беше твърде тежък. Тогава то погледна какво държи и видя със синьо – зелените си очи дълга черна коса. Първоначално детето не се уплаши от косата – то си помисли, че е косата на някоя русалка, живееща в локвите, но само момент по – късно погледът му се вцепени. То беше проследило от къде идва косата. В локвата лежеше тялото на бледа чернокоса жена на не повече от трийсет години. Лицето и‘ изглеждаше уплашено и замръзнало,. Очите и‘ бяха отворени широко. Устата - изкривена от страх. Ръцете и краката и‘ бяха разперени. От корема и‘ зееха няколко малки дупчици. Локвата беше оцветена в тъмночервено, а сините обувки бяха на краката на мъртвата жена. Същите сини обувки, които до преди минути бяха бягали оживлени.
          Малкото момиченце беше замръзнало на мястото си. То стоеше все още на колене и държеше черната коса на жената в ръката си. Дъждът продължаваше да вали, капките падаха, дъждовните хора продължаваха да бързат в дъждовния ден, разноцветни чадъри продължаваха да летят по тротоарите, ала светът за детето за момент се срина. По устните му можеше да се прочете само един шепот, един изгарящ шепот: „Мамо… Мамо… Мамо… Мамо…“. Локвите продължиха да преливат. Дъждът продължи да вали. Вятърът духаше леко.

Душа

Всички гледат в теб,
всеки очаква нещо,
а ти се чувстваш толкова сама!
Ти не разбираш защо си тъжна,
защо нещо те кара да си студена,
да се чувстваш толкова сама!
Хората те имат за силна,
хората не усещат какво искаш да им кажеш
и си толкова сама!
Твоите неизпълняващи се мечти,
твоите жалки бунтове срещу света,
твоите забити погледи в стената
те свиват и започваш да плачеш…
Защо си толкова сама?

МЪСТ



Жадувам за МЪСТ,
жадувам да те нараня,
желая горещо да страдаш
!
Усмихнах ти се, усмихна се и ти
и аз усетих
колко сладко ще ми бъде като загубиш увереността си,
като се откажеш да се бориш,
когато просто потънеш.
Сънувах нож, забит в теб,
но той беше твърде бързо наказание.
Сънувах сабя, отрязваща главата ти,
но ти така и не разбра, че умираш.
Сънувах въже, спиращо въздуха да достигне дробовете ти,
но тази смърт беше трвърде малка, твърде нищожна за това, което Ти ми стори.
Сънувах още много начини, с които да постигна целта си,
да изпълня съдбата, която сама ти си сътвори,
но нищо не беше достатъчно.
Физическата болка беше нищо,
Ти заслужаваш нещо много повече!
Заради това започнах да те виждам навсякъде, във всеки, във всичко.
Плоската чиния, в която обядвах - това беше Ти.
Падналото орехово листо на пътя, което подминавах - това беше Ти.
Облото камъче, което бях взел от морското дъно - това беше Ти.
Ти беше навсякъде, обладала всичко.
Исках да умреш, исках да убия всяка малка частица на света - защото в нея беше Ти,
исках да се разкъсваш от мъка и болка,
защото жадувам за МЪСТ,
защото желая смъртта Ти!
Една сутрин се погледнах в огледалото и ти беше там, в моите очи.
Гнусната ти душа беше обладала и тях.
Жадувам за МЪСТ,
за това ги избодох.
От тогава не виждам Теб, не мога,
но ти все още си ме обладала
и жадувам за МЪСТ!
Ето защо сега стоиш на колене пред един слепец,
слепец, загубил всичко заради Теб
и ми се молиш да те пощадя.
Душата ти сега е слаба,
сърцето - изгубило ритъма си от страх,
кръвта ти изтича,
защото жадувам за МЪСТ
и защото сега ще те убия!!!

Няколко думи за начало

Реших да си направя втори блог където да публикувам мини историйките си и ето го на лице. Тук ще пускам както разни малки хрумвания, така и неща силно докосна ли ме. Дано ви хареса! =]


Извинявам се предварително, ако имам правописни и пунктоационни грешки! =]