Скокът на ангела

         Очите ти – плам, лицето – усмивка, тялото – енергично. Затичваш се и с един малък скок се отделяш от високата скала и започваш бързо да падаш към далечните низини. Клетките ти – претъпкани с адреналин. Крещиш. Не ти пука къде ще паднеш, дали при удара със земята ще умреш. Има само Настоящето. А то нежно ти шепне: „Ти летиш, красавице! Видя ли? Имаш крила. Защо толкова дълго отричаше, че нямаш? Усещаш ли как сега ги развяваш? Лети, красавице.  Лети!“.

         Въздухът около ти невидимо също те подкрепя и ти позволява да го разцепиш. Позволява крилатата ти да се разтворят. Очите ти пламтят – пред тях е най – прекрасната картина – свободата. Лицето ти се усмихва – то усеща бързото минаване на въздуха, който го гали. Тялото ти е пълно с енергия – то се е освободило от тежестта на земята под краката ти. Ти летиш, момиче, и се раздваш.

         В един момент поглеждаш  надоло. Там има вода, много вода. Тялото ти енергично прибира крилата си и приема издължена форма. Краката ти се превръщат в рибешка перка, като на Малката русалка. Ти се сблъскваш с водата, преминаваш през повърхността и‘, влизаш в нея. А там, в дълбоката вода откриваш невероятни корали, чудати риби, уникални слънчеви проблясъци. В рая на водната шир слизаш надоло. Рибешката ти перка с лекота те придвижва към дълбочините и по същия начин те връща на повърхността.Светът не ти поставя граници. Ти обикаляш навсякъде, виждаш всичко.

        В един момент доплуваш до някакъв бряг. Там краката ти са отново човешки. Ти започваш да бягаш, да се въртиш и радваш на всяко цветче. Усещаш мекотата на зелената трева през обувкитеси. Сладки гласчета на птици биват отнесени към ушитети от вятъра. Бягането из полята и горите вече не е блян, а реалност. Ти подскачаш, въртиш се, лягаш на земята, а после бързо ставаш. Краката ти неуморно бягат.

         Неусетно откриваш, че отново си на високата скала, от която беше скочила. Този път без страх ти отново се засилваш. Очите ти – плам, лицето – усмивка, тялото – енергично. Извършваш един малък скок и отново си във въздуха, отново летиш. Клетките ти пак препълнени с адреналин, ти пак крещиш. Отново си развяла крилата си. После отново поглеждаш надоло, но този път водатя я няма - само назъбена скала.  Изведнъж забравяш за крилата си, спираш да ги разтваряш, спираш да летиш. Останаха още твърде малко метри до сблъсъка. Още десет … Още пет… Още три… Очите ти отново пламтяха, но този път от ужаж. Лицето ти отново се усмихваше, но вече не помнеше защо го прави. Тялото ти пък беше забравило колко беше енергично до преди малко. Още два метра… „Ще умреш!“, шепне настоящето. Още един метър… Ти се сещаш, че имаш крила и се опитваш да ги развееш, ала е късно…

         „Усещаш ли, красавице, студената земя? Усещаш ли как тялото ти е премазано, как костите ти са натрошени? Чувстваш ли унищожените си, разбъркани органи? Чувстваш ли смъртта, красаввице? -  шепнеше Настоящето, - Знаеш ли, красвице, ти беше най – красивият ангел… Но защо реши да повториш блаженните моменти? Защо не промени действията си, методите си, живота си? Не знаеш ли, красавице, че да повториш нещо перфектно води почти винаги до разочарование? Не…? Жалко… Сега ти си просто една размазана плът... Сега си поредният ангел с разтворени крила и разтрошено тяло. Красавице, усещаш ли смъртта?“.

Като детска игра

          Лек ветрец духаше и капки валяха. Дъждовните хора в дождовния ден бързаха да се скрият под стрехите на къщите си. Едно малко момиченце преследваше една жаба. Локвите преливаха. Капки прехвърчаха от краката на минаващите хора. Разноцветни чадъри хвърчаха по тротоарите. Двама млади, наполовина измокрени се криеха под един сив чадър, като се бяха прегърнали. Дърветата се бяха навели. Всичко изглеждаше едновременно забързано, но и много забавено. Небето притискаше сгушеното в котловината градче. Всичко беше така заглъхнало. Изглеждаше сякаш нямаше вече да се раздвижи, но уви, тогава две обувки започнаха да разливат препълнените локви. Те бяха сини на цвят, но от мокрото време бяха потъмнели. Обувките бягаха и бягаха все по – силно, стъпваха по камъни, кривяха се, но опитваха да продължат бягането си. По едно времеобувките се сблъскаха с младата влюбена двойка, сгушена под сивия чадър, паднаха на страни, но после пак се изправиха, продължиха да тичат и изчезнаха зад ъгъла.

          Мудното време се върна. Локвите продължиха да преливат. Хората продължиха да бързат да се приберат. Разноцветни чадър летяха по тротоарите.

          Постепенно хората останаха на половина. Останах и дъждовните капки, които продължаваха валежа си, но сега едва забележими заради оголемилата се мудност. Остана и малкото момиченце, преследващо жабата.

          Самата жаба я‘ беше страх първоначално от човешкото дете, но вече и‘ беше станало досадно и заради това реши да избяга по – далече. Момиченцето видя, че жабата отива на друго място, но не се отказа и продължи да я‘ преследва. Наложи се да завива по няколко улички, да мине през един блок, но не се отказа. Вероятно вече се беше изгубило, но детето просто искаше да хване жабата. Така минаха още няколко мудни минути в дъжда, докато жабата не скочи в една голяма и долбока локва. Момиченцето се приближи до локвата, застана на колене и с малката си ръчичка заровичка в мътната вода.

          - Хайде, жабчиче, ела тук. Моля те! – каза то полугласно.

          Ръчичката му опипваше каменливата повърхност на дъното, но нямаше и следа от жабата и заради това момиченцето продължи да бърка из локвата. Вече повече от половината му ръчичка беше във водата. Светлата му къдрава коса закриваше лицето и синьо – зелените му очи. Тогава детето успя да хване нещо и се зарадва, че това е жабата.

          - Жабчиче, ето те! – възкликна момиченцето с весел детински глас.

          То дръпна предмета в ръката си, но не можеше да го издърпа. Беше твърде тежък. Тогава то погледна какво държи и видя със синьо – зелените си очи дълга черна коса. Първоначално детето не се уплаши от косата – то си помисли, че е косата на някоя русалка, живееща в локвите, но само момент по – късно погледът му се вцепени. То беше проследило от къде идва косата. В локвата лежеше тялото на бледа чернокоса жена на не повече от трийсет години. Лицето и‘ изглеждаше уплашено и замръзнало,. Очите и‘ бяха отворени широко. Устата - изкривена от страх. Ръцете и краката и‘ бяха разперени. От корема и‘ зееха няколко малки дупчици. Локвата беше оцветена в тъмночервено, а сините обувки бяха на краката на мъртвата жена. Същите сини обувки, които до преди минути бяха бягали оживлени.

          Малкото момиченце беше замръзнало на мястото си. То стоеше все още на колене и държеше черната коса на жената в ръката си. Дъждът продължаваше да вали, капките падаха, дъждовните хора продължаваха да бързат в дъждовния ден, разноцветни чадъри продължаваха да летят по тротоарите, ала светът за детето за момент се срина. По устните му можеше да се прочете само един шепот, един изгарящ шепот: „Мамо… Мамо… Мамо… Мамо…“. Локвите продължиха да преливат. Дъждът продължи да вали. Вятърът духаше леко.

Душа

Всички гледат в теб,

всеки очаква нещо,

а ти се чувстваш толкова сама!

Ти не разбираш защо си тъжна,

защо нещо те кара да си студена,

да се чувстваш толкова сама!

Хората те имат за силна,

хората не усещат какво искаш да им кажеш

и си толкова сама!

Твоите неизпълняващи се мечти,

твоите жалки бунтове срещу света,

твоите забити погледи в стената

те свиват и започваш да плачеш…

Защо си толкова сама?

МЪСТ

Жадувам за МЪСТ,
жадувам да те нараня,
желая горещо да страдаш!
Усмихнах ти се, усмихна се и ти
и аз усетих
колко сладко ще ми бъде като загубиш увереността си,
като се откажеш да се бориш,
когато просто потънеш.
Сънувах нож, забит в теб,
но той беше твърде бързо наказание.
Сънувах сабя, отрязваща главата ти,
но ти така и не разбра, че умираш.
Сънувах въже, спиращо въздуха да достигне дробовете ти,
но тази смърт беше трвърде малка, твърде нищожна за това, което Ти ми стори.
Сънувах още много начини, с които да постигна целта си,
да изпълня съдбата, която сама ти си сътвори,
но нищо не беше достатъчно.
Физическата болка беше нищо,
Ти заслужаваш нещо много повече!
Заради това започнах да те виждам навсякъде, във всеки, във всичко.
Плоската чиния, в която обядвах - това беше Ти.
Падналото орехово листо на пътя, което подминавах - това беше Ти.
Облото камъче, което бях взел от морското дъно - това беше Ти.
Ти беше навсякъде, обладала всичко.
Исках да умреш, исках да убия всяка малка частица на света - защото в нея беше Ти,
исках да се разкъсваш от мъка и болка,
защото жадувам за МЪСТ,
защото желая смъртта Ти!
Една сутрин се погледнах в огледалото и ти беше там, в моите очи.
Гнусната ти душа беше обладала и тях.
Жадувам за МЪСТ,
за това ги избодох.
От тогава не виждам Теб, не мога,
но ти все още си ме обладала
и жадувам за МЪСТ!
Ето защо сега стоиш на колене пред един слепец,
слепец, загубил всичко заради Теб
и ми се молиш да те пощадя.
Душата ти сега е слаба,
сърцето - изгубило ритъма си от страх,
кръвта ти изтича,
защото жадувам за МЪСТ
и защото сега ще те убия!!!

Няколко думи за начало

Реших да си направя втори блог където да публикувам мини историйките си и ето го на лице. Тук ще пускам както разни малки хрумвания, така и неща силно докосна ли ме. Дано ви хареса! =]

Извинявам се предварително, ако имам правописни и пунктоационни грешки! =]