Кафявите и’ очи обхождаха случващото се в градската градина. Беше късна есен и златисти листа падаха от дърветата. Падането им беше плавно с много завъртания и трептения. Дори когато умираха, листата отново танцуваха. Имаше и такива листа, вече паднали и станали оранжево-кафеникави, които просто правеха кълбета по земята. Колко щастливи бяха те и колко магически разпръскваха своето щастие наоколо. Това се отразяваше и в погледа на кафявите и’ очи, радваше се заедно с листата.
Кафявите и’ очи оглеждаха и как вятъра си преправяше място през плътните коси на момичетата, насядали по пейките или разхождащи се наоколо. Колко силен беше този вятър, как успяваше да разбърка буйните им гриви, толкова жив!
Кафявите и’ очи не пропускаха как момчетата си играеха с бездомните кучета. Някой и друг весел лай се чуваше от време на време. Удобно легнали котки в меките листа, които бяха на завет, изпитателно гледаха пък тези момчета, които стояха безучастно.
Кафявите и’ очи бяха весели. Есента беше така красива, есента местеше облаците, обръщаше листата, есента беше промяна.
Устните и’ се изкривиха в усмивка. Последни топли слънчеви лъчи за тази година попадаха върху бузите и’. Тя затвори очите си, кафявото остана скрито. Момичето потъна в случващото се наоколо, попадна в транса на есенното щастие. Минаваше време, безмълвно и прекрасно. „Ах, есен! Колко удивително красива си!!!”, помислиха си нейните кафяви очи.
