Ябълки в стъкло

-                    Искаш ли ябълка? – Любо погледна в пластмасовите очи, които стояха без да мърдат. – Не? Е, ти губиш.

Любо отхапа от ябълката, която държеше. Тя беше кисело-сладка.

-                    Толкова е вкусна. Наистина трябваше да опиташ. Ммм…

Той измърка задоволително и седна на един стол. Пластмасовите очи бяха безизразни.

-                    Знаеш ли, за тези плодове са разказани хиляди приказки. Сещаш ли се за някоя? Не е възможно да не знаеш поне една. Лично аз се сеща веднага за няколко. Приказката за Адам и Ева естествено е най-разпространената, но отдавна ми е ужасно скучна.

Той отхапа още едно парче от ябълката. Докато сдъвкваше продължи:

-                    Естествено не бива да забравяме и приказката за Снежанка и седемте джуджета. Сюжетът ѝ винаги ме е удивлявал. Да отхапеш полуотровната ябълка и да заспиш привидно… Понякога си мечтая за такава отрова в ябълката ми.

Той отхапа още едно парче.

-                    О, прекрасна е! Природата си е свършила чудесно работата при създаването на този плод. Твърда и мека, кисела и сладка, зелна, жълта, червена, шарена, малка и голяма… Можеш да видиш всякакви ябълки.

Любо отхапа още отново от ябълката.

-                    И е толкова приятно да я дъвчеш и да усетиш соковете в устата си. Ммм… Наистина пропускаш много!

Още едно отхапване и след това Любо набързо обърна стола наопаки и седна така, че да облегне ръцете си върху облегалката. Той огледа влюбено нахапаната ябълка.

-                    Друга приказка с ябълки е „Неродена мома”. Знаеш ли я? Не? Много жалко. Тя е една от най-прекрасните и най-милите приказки, които съм чел. Всъщност ти може да я знаеш и под името „Златната ябълка” или нещо подобно.

Отхапване на плода.

-                    Ябълката я има и в толкова много реклами, снимки и други. Тя е героиня на много автори и независимо от това не се възгордява и продължава да позволява да вкуся от невероятните ѝ сокове. И виж, виж колко е гладка кожата ѝ! О, колко е прекрасна!

Любо повдигна своите очи и погледна пластмасовите, гледащи го безчувствено. След още няколко гризвания Любо достигна семките на плода. Те бях шест, подредени в перфектна симетрия. Той взе едната от семките между показалеца и палеца си. Повъртя я за известно време и след това с едно леко щъкване я запрати към студените очи. Уцели едната от пластмасовите сфери.

-                    Я, колко точен съм бил! Заболя ли те? Не казваш нищо. Чакай, ще пробвам отново…

И Любо завъртя още една семка от ябълката и оцели другото пластмасово око.

-                    Ебаси к’во съм копеле, честно!

Той пробва за трети път да уцели някое от безизразните очи, но не успя. После четвърти, пети път. В ръката му остана само една ябълкова семка.

-                    Нищо не казваш. Боли ли, не боли ли… Не ставаш за събеседник, наистина. Може би имаш нужда от терапевт.

Любо се изсмя. Пластмасата още беше безизразна.

-                    Добре де, може и да нямаш нужда от терапевт, не се сърди.

Той отхапа още едно парче от ябълката.

-                    Последен шанс, ябълка? Не? Е, добре де, повече няма да се опитвам да си споделям храната с теб, щом не желаеш. Твой проблем. Като огладнееш няма да търсиш мен. Чу ли?

Любо се изсмя за пореден път. След това той изгриза останалата малка част от ябълката като в ръката му останаха само дръжката на плода и последната шеста семка. Той хвърли дръжката на пода.

-                    Всъщност знаеш ли какво? Сетих се за още една силна интерпретация на ябълката. Гледал ли си едни клипчета с един много досаден портокал. Портокала дразни една ябълка, докато ножът не я среже. И това ли не знаеш? Е… Бива ли! Имаш нужда от Интернет или нещо подобно.

Очите бяха реални и от пластмаса. Бяха срещу неговите. Гледаха го.

-                    Всъщност това ме подсети и за портокалите. О, да, оранжевите груби външно, но неприлично нежни отвътре портокали. И те са така прекрасни, но в момента не са ми така интересни. Виж обаче ябълките колко са магически…

Любо въздъхна.

-                    … и също така винаги съм обвързвал вкуса на ябълки с дъжда, лекият дъжд, ах…

Той покри в ръце лицето си и след още една въздишка взе още една ябълка от близкия рафт. Погледна пластмасовите очи.

-                    А ти, шибано нещо, дори не можеш да усетиш магията им… Ти не заслужаваш да съществуваш … ИЗЧЕЗНИ!

Лицето на Любо за миг се беше намръщило и той с всичка сила хвърли плодът към лицето, което притежаваше пластмасовите безизразни очи. А лицето беше притежание на последното произведение на Любо –стъклена кукла с изрисувано лице и очи от пластмаса. Куклата имаше също сини студени коси.

Куклата падна. Ябълката също. Последното произведение, което беше отнело на Любо три седмици за да просъществува беше на пода, потрошено. Студените стъкла, студените сини коси, студените пластмасови очи се бяха разпиляли по пода. Красивата ябълка се беше набола на острите студени стъкла. Целият плод беше станал в стъкло. Безизразните очи се скриха в бъркотията около вече стъклената ябълка.

Любо видя какво направи туко що и наведе глава като я облегна на облегалката на стола. Той си взе още една ябълка от близкия рафт. С притъмнели очи той безсилно отхапа от плода. Как му се искаше той да се отрови с тази малка хапка както Снежанка. Той зарида леко. Последната шеста семка на първата ябълка падна мъртва от ръката му.

* * *

-                    Ябълки… Всичко започна от тях… Лудостта му започна от тях… Мразя ги… Ненавиждам ги… Противни грозни мръсни ябълки… НЕ, НЕ ИСКАМ ЯБЪЛКА! НИКОГА ПОВЕЧЕ НЕ МИ ПРЕДЛАГАЙТЕ! НЕ!!!

Жена крещеше на една сестра от психиатричната клиника, която ѝ беше предложила да си вземе от купа с ябълки. След тези думи жената върна погледа си върху младия мъж, когото гледаше през малък процеп на една бяла врата. Той беше в стаята си, в психиатричната болница и плачеше пред поредната стъклена кукла, която беше направил със собствените си ръце и след това беше разбил с ябълка. Това се случваше постоянно, от години. Процесът постоянно се повтаряше. Жената зарида заедно с Любо, заедно със сина си.

На следващия ден, Любо отново започна да майстори стъклена кукла и да я рисува по-прекрасна от предишната. Докато го правеше ѝ говореше. Основно думите му бяха за ябълки, докато един ден когато я завърши не я потроши с такъв плод. Процесът се повтаряше отново и отново. Ден след ден, кукла след кукла…

Пластмасови очи, толкова ледени и безизразни, гледащи го безчувствено… След това всичко ставаше ябълки в стъкло.

___________________________________________________ 

___________________________________________________ 

Бележка: Това е едно от малкото мои произведенията, с които наистина съм горда =]