Тази августка нощ беше хладна. Хладнината се усещаше и през стените в стаята. Стаята беше красиво обзаведена. Имаше голямо двойно легло, красива маса, големи фотьойли, голяма библиотека, лаптоп, собствена баня и други украси. Мебелите бяха изработени от масивно дърво. Банята беше луксозна. Стаята беше като блян. Това беше Леговището. Леговището имаше три големи прозореца. През тях се виждаше чистото лятно небе, а пълната Луна го осветяваше. На леглото беше поставено момиче. Името и‘ беше Рада - едно старомодно име за двадесет и първи век. Рада имаше червена къдрава коса и приятно лице. Очите и‘ бяха затворени. Тя спеше.
В стаята имаше и момче, Васил. Той беше висок. Имаше къса черна коса и сини сини очи. Васил седеше на един от фотойлите и се беше вглъбил в себе си. Преди три дена някой го беше отвлякъл и го беше оставил в тази красива стая, така както Рада сега лежеше. Той не знаеше кой е похитителя му. Имаше нещо плашещо в тази случка, но сега когато и Рада се появи внезапно в стаята случая му се стори ужасен. Васил беше от стара и силна фамилия и предполагаше, че отвличането му е свързано със семейството, но не разбираше какво има общо къдрокосото момиче на леглото. Той беше говорил преди с Рада, знаеше името и‘, но не я познаваше. За него сега тя беше едно момиче въвлечено некоректно в това престъпление. Мислите му прехвърчаха и той не забелязваше прохладата на нощта. Синеокият беше опитал да избяга през прозорците, ала те се бяха оказали неразбираеми. Поне похитителят беше предоставил удобни условия за жертвите си. Може би твърде удобни. Дори имаше интернет, но той не можеше да бъде проследен и така Васил дори нямаше идея в коя част на България се намира. Поне близките му можеха да се уверят, че той е жив и здрав.
Минаваше четири часа след полунощ, когато Рада се размърда. Тя отвори кафявите си очи и стресната скочи от леглото. Мястото и‘ беше непознато и тя се чудеше как се беше озовала от собствената си стая в тази красива клетка. Тя заоглежда Леговището, но не успя да види Васил, който я гледаше, защото той беше седнал в най – тъмната част на стаята. Рада прекрачи напред, но се спъна в ъгъла на леглото. Сърцето и биеше силно. Тя се страхуваше. Къде беше? След още няколко крачки тя отново се препъна, този път в килима и падна. Червенокосата изохка защото си беше ударила ръката и се приготви за ритуала на ставането. Напрегна мускулите си, но ставането се оказа наистина лесно. Чак когато тя стъпи на краката си забеляза, че някой я беше хванал за кръста и я беше повдигнал. От устните и‘ излезе малък писък и момичето отблъсна непознатите ръце от себе и. Кой беше до нея? Сърцето и‘ биеше толкова силно, че и‘ се струваше, че вероятно другия човек в стаята също го чува, но за сметка на това мусклулите и‘ бяха готови за моментален скок. Главата и‘ мислеше трезво. Страхът беше отприщил скрита сила в нея.
Васил беше излязъл от транса си и тихо беше пристъпил до Рада. Мекия килим му беше помогнал за безшумното придвижване. Той беше повдигнал Рада след падането и‘ и се чудеше как да започне думите си без да стряска момичето. Под лъчите на пълнолунието той забелязваше страха на лицето на червенокосата.
- Хей, добре ли си? Удари ли се? – започна той приятелски.
Рада не му имаше доверие. Беше го познала, ала продължи да го гледа безмълвно. Тя не знаеше какво да очква от него. Ами ако беше опасен?
- Рада? – Васил пресегна ръката си към нея, - Кажи нещо. Не се страхувай. Няма да те нараня.
Рада все още мълчеше.
- Аз също съм в ситуация като тебе и вече съм тук от три дена. Не ме нападай, моля те. Аз… Аз също съм обърклан, дори малко уплашен. Хайде, отпусни се.
Рада понечи да каже нещо, но се отказа и притвори устните си. Васил се приближи към нея.
- Рада…? – той поизнес това шепнешком.
Рада беше поуспокоила дишането си и сякаш беше поотпуснала мускулите си. Васил се приближи още по – близо. Ръката му докосна рамото и‘. Така по – близо очите му и‘ вдъхваха доверие.
- Къде сме? – попита тя несигурно.
- В Леговището, поне това гласи надписа над врата на стаята.
- А защо… - недоумяващо започна червенокосата.
- Не знам. Някой ни е отвлякъл. Не са ми казали до сега. Ядене ми доставят три пъти на ден през една малка дупка под врата. Както при затворите в миналото. – мрачно и‘ отвърна синеокия.
- Както затворите в миналото… Следователно, ние сме затворници? Но за какво сме му или им притрябвали? Не разбирам… Какво става…
- Вероятно сме заложници за пари или власт. Или пък нещо друго. Изчакай, ще зпаля лампата.
Васил отиде до леглото и пипешком намери ключа за едната нощтна лампа. Рада беше започнала да се движи, а той не искаше тя пак да се спъне и падне.
- Така е по – добре, нали?
Една възхищаваща се въздишка се изтръгна от Рада. Леговището я впечатли, а банята, която виждаше от мястото си изглеждаше като извадена от скъп хотел.
- Леле! За заложници това е скъпо обзавеждане.
- Да, и аз така си помислих първоанчално, ала в последствие открх няколко недостатъка – липсва телефон, с който да извикаш рум сервиз и масажист. О да, липсва и голяма тераса, където сутрин да си пиеш кафето, ала може да минем и без тях. – опита се шеговито да и‘ отвърне Васил. Той отиде да седне на дивана. – Ти защо си тук? Имаш ли някаква идея?
Рада го погледна саркастично.
- Да имам? Събуждам се в непозната стая с полунепознат човек в нея. Все още не мога да осъзная какво точно се случва наоколо, а ти искаш да имам и теория защо съм тук?
- Е, не ми се карай! Просто те попитах. По – добре от колкото да стоим безмълвно.
- Е да, прав си. Всъщност освен изпушването на една цигара, нямам други тежки провинения напоследък. – усмихнато каза Рада.
Тя пристъпи напред и седна на един фотойл близо до Васил. Те започнаха един прителски разговор, който беше прекъснат чак в седем часа, когато малкия отвор на вратата се отвори и някой тикна вътре вкусна закуска за двама. През тези няколко часа двамата се бяха сближили и душевно, и физически. Разговора им беше засегнал много теми от животите им, а студът ги беше накарал да се излегнат заедно на леглото и да се завият с топлота завивка. Рада се беше успокоила и се смееше от сърце, а за Васил нейното присъствие го беше измъкнал от тридневна тишина, и заради това той също беше с преповдигнато настроение. Храната само ги зарадва още повече. Те изядоха част от вкусната закуска, но си оставиха малко и за по – късно. Така приятно наядени и обгърнати в топлина двамата се унесоха и заспаха.
***
Рада се събуди. Очите и‘ бяха насълзени, а възглавницата мокра. Ръцете и‘ бяха свити в юмруци. Кафявите очи на момичето гледаха забито стената до собственото и‘ легло. Леки хрипове разтресваха тялото и‘. Беше четири часа през нощта. Августката нощ беше хладна и това се усещаше дори през стените и затворените и затъмнени прозорци на стаята и‘. Прекрасния сън за Васил отново се беше повторил и тя отново се беше разплакала. Това се случваше постоянно, всяка вечер, всяка нощ, при всяко заспиване. Самата Рада беше изгубила вече бройката на тези сънища. Тя не знаеше от колко дни не беше излизала от стаята си. Под завивката отслабналото и‘ тяло беше свито на кълбо. Васил вече го нямаше. Рада не искаше, не можеше да приеме този факт. Момичето започна да хрипти по – силно. Всяка нощ едно и също, а тя не можеше да го преодолее. Единствено сънищата я карха да се усмихне. Тя бленуваше да заспи за да се върне в Леговището при него…
Рада стисна силно клепачи и избърса сълзите от очите си за да направи път за следващите. Същността и‘ не приемаше, че той беше убит, не приемаше, че той беше мъртъв. Тя трепереше.
Така изминаха два часа докато тя не започна внезапно да се усмихва. Вероятно Рада пак се беше събудила в Леговището, а Васил я гледа от тъмната част на стаята.
