Скокът на ангела

         Очите ти – плам, лицето – усмивка, тялото – енергично. Затичваш се и с един малък скок се отделяш от високата скала и започваш бързо да падаш към далечните низини. Клетките ти – претъпкани с адреналин. Крещиш. Не ти пука къде ще паднеш, дали при удара със земята ще умреш. Има само Настоящето. А то нежно ти шепне: „Ти летиш, красавице! Видя ли? Имаш крила. Защо толкова дълго отричаше, че нямаш? Усещаш ли как сега ги развяваш? Лети, красавице.  Лети!“.

         Въздухът около ти невидимо също те подкрепя и ти позволява да го разцепиш. Позволява крилатата ти да се разтворят. Очите ти пламтят – пред тях е най – прекрасната картина – свободата. Лицето ти се усмихва – то усеща бързото минаване на въздуха, който го гали. Тялото ти е пълно с енергия – то се е освободило от тежестта на земята под краката ти. Ти летиш, момиче, и се раздваш.

         В един момент поглеждаш  надоло. Там има вода, много вода. Тялото ти енергично прибира крилата си и приема издължена форма. Краката ти се превръщат в рибешка перка, като на Малката русалка. Ти се сблъскваш с водата, преминаваш през повърхността и‘, влизаш в нея. А там, в дълбоката вода откриваш невероятни корали, чудати риби, уникални слънчеви проблясъци. В рая на водната шир слизаш надоло. Рибешката ти перка с лекота те придвижва към дълбочините и по същия начин те връща на повърхността.Светът не ти поставя граници. Ти обикаляш навсякъде, виждаш всичко.

        В един момент доплуваш до някакъв бряг. Там краката ти са отново човешки. Ти започваш да бягаш, да се въртиш и радваш на всяко цветче. Усещаш мекотата на зелената трева през обувкитеси. Сладки гласчета на птици биват отнесени към ушитети от вятъра. Бягането из полята и горите вече не е блян, а реалност. Ти подскачаш, въртиш се, лягаш на земята, а после бързо ставаш. Краката ти неуморно бягат.

         Неусетно откриваш, че отново си на високата скала, от която беше скочила. Този път без страх ти отново се засилваш. Очите ти – плам, лицето – усмивка, тялото – енергично. Извършваш един малък скок и отново си във въздуха, отново летиш. Клетките ти пак препълнени с адреналин, ти пак крещиш. Отново си развяла крилата си. После отново поглеждаш надоло, но този път водатя я няма - само назъбена скала.  Изведнъж забравяш за крилата си, спираш да ги разтваряш, спираш да летиш. Останаха още твърде малко метри до сблъсъка. Още десет … Още пет… Още три… Очите ти отново пламтяха, но този път от ужаж. Лицето ти отново се усмихваше, но вече не помнеше защо го прави. Тялото ти пък беше забравило колко беше енергично до преди малко. Още два метра… „Ще умреш!“, шепне настоящето. Още един метър… Ти се сещаш, че имаш крила и се опитваш да ги развееш, ала е късно…

         „Усещаш ли, красавице, студената земя? Усещаш ли как тялото ти е премазано, как костите ти са натрошени? Чувстваш ли унищожените си, разбъркани органи? Чувстваш ли смъртта, красаввице? -  шепнеше Настоящето, - Знаеш ли, красвице, ти беше най – красивият ангел… Но защо реши да повториш блаженните моменти? Защо не промени действията си, методите си, живота си? Не знаеш ли, красавице, че да повториш нещо перфектно води почти винаги до разочарование? Не…? Жалко… Сега ти си просто една размазана плът... Сега си поредният ангел с разтворени крила и разтрошено тяло. Красавице, усещаш ли смъртта?“.