Лек ветрец духаше и капки валяха. Дъждовните хора в дождовния ден бързаха да се скрият под стрехите на къщите си. Едно малко момиченце преследваше една жаба. Локвите преливаха. Капки прехвърчаха от краката на минаващите хора. Разноцветни чадъри хвърчаха по тротоарите. Двама млади, наполовина измокрени се криеха под един сив чадър, като се бяха прегърнали. Дърветата се бяха навели. Всичко изглеждаше едновременно забързано, но и много забавено. Небето притискаше сгушеното в котловината градче. Всичко беше така заглъхнало. Изглеждаше сякаш нямаше вече да се раздвижи, но уви, тогава две обувки започнаха да разливат препълнените локви. Те бяха сини на цвят, но от мокрото време бяха потъмнели. Обувките бягаха и бягаха все по – силно, стъпваха по камъни, кривяха се, но опитваха да продължат бягането си. По едно времеобувките се сблъскаха с младата влюбена двойка, сгушена под сивия чадър, паднаха на страни, но после пак се изправиха, продължиха да тичат и изчезнаха зад ъгъла.
Мудното време се върна. Локвите продължиха да преливат. Хората продължиха да бързат да се приберат. Разноцветни чадър летяха по тротоарите.
Постепенно хората останаха на половина. Останах и дъждовните капки, които продължаваха валежа си, но сега едва забележими заради оголемилата се мудност. Остана и малкото момиченце, преследващо жабата.
Самата жаба я‘ беше страх първоначално от човешкото дете, но вече и‘ беше станало досадно и заради това реши да избяга по – далече. Момиченцето видя, че жабата отива на друго място, но не се отказа и продължи да я‘ преследва. Наложи се да завива по няколко улички, да мине през един блок, но не се отказа. Вероятно вече се беше изгубило, но детето просто искаше да хване жабата. Така минаха още няколко мудни минути в дъжда, докато жабата не скочи в една голяма и долбока локва. Момиченцето се приближи до локвата, застана на колене и с малката си ръчичка заровичка в мътната вода.
- Хайде, жабчиче, ела тук. Моля те! – каза то полугласно.
Ръчичката му опипваше каменливата повърхност на дъното, но нямаше и следа от жабата и заради това момиченцето продължи да бърка из локвата. Вече повече от половината му ръчичка беше във водата. Светлата му къдрава коса закриваше лицето и синьо – зелените му очи. Тогава детето успя да хване нещо и се зарадва, че това е жабата.
- Жабчиче, ето те! – възкликна момиченцето с весел детински глас.
То дръпна предмета в ръката си, но не можеше да го издърпа. Беше твърде тежък. Тогава то погледна какво държи и видя със синьо – зелените си очи дълга черна коса. Първоначално детето не се уплаши от косата – то си помисли, че е косата на някоя русалка, живееща в локвите, но само момент по – късно погледът му се вцепени. То беше проследило от къде идва косата. В локвата лежеше тялото на бледа чернокоса жена на не повече от трийсет години. Лицето и‘ изглеждаше уплашено и замръзнало,. Очите и‘ бяха отворени широко. Устата - изкривена от страх. Ръцете и краката и‘ бяха разперени. От корема и‘ зееха няколко малки дупчици. Локвата беше оцветена в тъмночервено, а сините обувки бяха на краката на мъртвата жена. Същите сини обувки, които до преди минути бяха бягали оживлени.
Малкото момиченце беше замръзнало на мястото си. То стоеше все още на колене и държеше черната коса на жената в ръката си. Дъждът продължаваше да вали, капките падаха, дъждовните хора продължаваха да бързат в дъждовния ден, разноцветни чадъри продължаваха да летят по тротоарите, ала светът за детето за момент се срина. По устните му можеше да се прочете само един шепот, един изгарящ шепот: „Мамо… Мамо… Мамо… Мамо…“. Локвите продължиха да преливат. Дъждът продължи да вали. Вятърът духаше леко.
Няма коментари:
Публикуване на коментар