Замръзнала целувка

-                    Стой! Не можеш да си тръгнеш така!

-                    О, не! Мога.

Тя стоеше посредата на снежна пътека, намираща се в близост на една гора, а той се отдалечаваше. Само стъпките от обувките му оставаха запечатани върху земната шир. Около и’ имаше затрупани със сняг разклонени дървета, а малко по-далече гората образуваше голяма бяла скулптура. Недалеч се виждаше заледено езеро. Сняг валеше на парцали.

-                    Моля те, недей… Имам нужда от теб… Студено е… - мълвеше тя.

Не му пукаше. Той вече се скриваше от погледа и’… Вятърът се засилваше и направи вихрушка от големите снежинки. Той изчезваше… Ето, вече само краищата на кафявата му коса се виждаха… Колко весело щърчяха те. Тя си спомни сладостта, с която ги бе галила, колко меки бяха, как нежно я’ гъделичкаха…

Вихрушката се превърна във виелица. Бели петна сняг покриваха правата и’ слаба фигура. Чудно бе как тя все още успяваше да стои на два крака. Вероятно беше премръзнала. Студенина навсякъде.

-                    Недей…

Черната му коса се скри. Тя беше останала сама посредата на пътеката и полето. Стъпките му започваха да изчезват във виелицата, а денят беше към своя край. Снежното небе изглеждаше като отражение на замръзналата земя.

-                    Моля те…

Тя още повече побеляваше. Дългите и’ керемидено-червени коси, развявани от вятъра, също започваха да изсветляват, да стават част от бялата скулптура, в която тя се превръщаше. Големите глъдки въздух, излизащи от устата и’ изглеждаха като призраци. Самата и’ фигура беше призрачна. Тънко палто, едва покрити бедра, побеляваща коса, студени очи…

-                    Студено е… - тя повтори.

Побеляла фигура сред пътека.

-                    Премръзвам… - тя промълви.

Побеляла пътека сред полето.

-                    Не чувствам тялото си… - тя сякаш ехтеше.

Побеляло поле сред виелица.

-                    Нямам тяло… - тя шептеше.

Бяла скулптура на два крака сред зимата.

-                    Умирам…- тя каза последно.

Бялата човешка скулптура се пречупи и падна. Едната и’ ръка сочеше пътя, по който той си беше заминал.

На следващата сутрин кучета бягаха сред бялото поле. Вече нямаше виелицата, само спокойното и тихо пространство, украсено с бяла гора и замръзнало езеро. Вчерашната пътека вече не се личеше. Всичко беше бяло. И той бягаше обезумял, той търсеше фигурата и’, търсеше страстната и’ керемидено-червена коса. Той крещеше и плачеше.

Едно куче залая. Той веднага се затича нататък. Кучето ровеше снега. Едната и’ ръка се показа изпод бялата завивка на зимата. Ръката и’ сочеше там, където той беше заминал. И той хвана тази ръка, той започна да я’ топли с горещи сълзи. Той разрови лицето и’. Очите и’ още бяха отворени, очите и’ бяха студени.

Тя беше бяла зимна скулптура. Той беше я’ превърнал в това. Промълви:

-                    Стой! Не можеш да си тръгнеш така!

Тя не отговори. Тя беше студена.

Зимата гореше със студен огън край тях двамата. Бялото небе се отразяваше в замръзналата бяла шир. Сега той щеше да страда - тя си беше тръгнала. Тя беше по-далече от всякога. Той целуна замразеното си момиче с горящи устни по студената буза. Той целуна замразената любов.

 _____________________________________________________

Песента, която ми помогна да напиша това: 

Ловец на гледки

              Здравей! Аз съм Бетина, на 16 съм и съм ловец на гледки. И нямам предвид да хванеш гледката чрез обектива на фотоапарат. Говоря да погълнеш гледката с очите си.

              Случвало ли ти се е да промениш всекидневната си пътека към училище/работа/друго, да закъснееш само за да видиш по-добре изгревът? Или да избягаш тайно от вкъщи нощем за да видиш звездите и спящите улици. На мен ми се е случвало и това бяха едни вълшебни моменти. Особено когато избягах една вечер за да видя светлините на спящия град от един висок хълм. Не мога просто да опиша колко хубаво бе.

              Все още съм в началото на кариерата си като ловец на гледки, ала смятам, че имам достатъчно вдъхновение да ти споделя. Не знам кога започнах. Може би е било когато съм била малка, защото често не исках да пропускам дъгите, изгревите, залезите, Луната и други. А може би не тогава. Основно знам, че това е едно от най-хубавите занимания. Надявам се да не спирам да го правя.

              За 16 години на този свят съм видяла доста и се опитвам да не спирам. Ще кажеш, че не може да съм виждала много за тези години, но ако преброиш всяка звездна нощ, която съм уловила с очи и ще видиш, че не е тъй малко. И като прибавиш към звездните нощи останалите гледки… Често се чудя на хората, които подминават с безразличие прекрасни гледки. Предполагам, че е така, защото сме много хора с различни интереси. Да… Предполагам, нп не го чувствам правилно. Живеем веднъж и живот без да виждаме щастието и красотата, намиращи се на поглед разстояние… Не ми е правилно! (Не се опитвам да си натягам мнението, ала просто…)

              Ако ме помолиш да изброя най-красивите гледки, които съм уловила (макар, че едва ли ще го направиш), то мога да започна да разказвам, но няма да е същото. Една гледка трудно се улавя само с думи и въображение. Нужни са ти очни лещи, очни ириси, очни нерви, очна част в мозъка и няколко други очни елемента.

              А как да заловиш гледка? Просто е. Първа стъпка - стани от мястото си, ако си седнал/а, върви до прозореца, повдигни пердето и погледни нагоре, към небето. Не знам как изглежда то при теб в този момент, но я’ си представи как би изглеждало най-близкото дърво, засято на улицата под това небе. Изключи сградите около му, само дърво и небе. Ако те са зимни, то растението не би ли изглеждало сякаш извадено от някоя детска приказка, от Царството на мъртвите, примерно, или от градината на Снежанка. Ако дървото и небето ти са пролетни с бели цветчета, млади листа под небе с малки бели облачета и нежно пролетно Слънце, то картината не би ли изглеждала сякаш изкочила от шапката на някой магьосник. Я си помисли, колко планети в Слънчевата система, в галактиката, във Вселената могат да си позволят това.Ако картината ти е лятна с още повече слънце, чисто небе, със силни зелени листа и тежки назряващи плодове (надявам се дървото ти да е широколистно с възможност да се размножава чрез плодове), то дървото не би ли изглеждало сякаш произлязло от разказите на старите български автори? Ако дървото ти е есенно, покрито с жълто-червено-оранжеви листа и навалявано от дъжд, то не би ли изглеждало като пързалка за игра на водните капки, които весело се пързалят по него, не би ли било сякаш от градината на Златния град (ако има такъв). А ако картината ти е нощна с дърво, намиращо се под звезди/Луна/облаци/звезди и Луна с облаци/други, то не би ли изглеждало сякаш растението се извисява гордо и велико като крал. Като крал, застанал на своя красив и богат престол, а точно върху него се извисяват красиво ушити и оцветени платове, показващи величественост. Ако гледката на дървото и небето изобщо не е такава, то оставям въображението ти да си съчинява.

              Втора стъпка – ако не можеш да си представиш как би изглеждало това дръвче под небето, то просто си обуй обувките на краката, излез през вратата и отиди до въпросното дърво (небе би трябвало да имаш близо до теб… надявам се да имаш и дърво също). Погледни растението на фона на небето, без значение метеорологичното или часовото време. Усети вкуса на гледката. Изключи сградите, колите, хората, които се чудят защо си по пижама и с розови пантофи на пухчета под едно дърво. Просто ги премахни и остави умът ти да се рее в тази картина. Използвай очите си, разтвори душата си, хвани гледката. Унеси се в нея.

              Ето, така се става ловец на гледки, това правя аз. Търся нови вълшебни местенца, търся магия, там където не се вижда… да усетя, да чувствам. Залавям гледката.

              С това писание се опитах да те въведа в магическия свят, който понякога виждам чрез очите си, в главата си. Аз съм Бетина, на 16 съм и съм ловец на гледки. Присъединяваш ли се?

__________________________________________________________________

Бележка: Аленчо, искам да те предупредя, че ако случайно прочетеш това, то не искам да има подобни истории като "Остават 2 минути, 3 секунди, 5 стотни... и прочие". Ясно ли е? Да не си посмял да използваш цитати от тук!!! Иначе няма да получиш в петък лилаво-жълт кекс!!!

Рожден ден

 Note: Това е разказ, който написах за рождения ден на The Chosen Pessimist. =]

Коледата беше минала и предстоеше Новата година. За всички това беше затишие между два големи празника, но не и за нея. На 29-ти тя ставаше на шестнайсет. Всъщност предстоеше и’ да стане, след половин час. Всички освен нея спяха в апартамента. Беше тихо, тъмно и топло. Тя беше малко разочарова от това, че родителите и’ си бяха легнали и щяха да пропуснат момента на порастването и’ в полунощ, но факта, че през прозореца летяха големи парцалени снежинки размиваше разочарованието и’. Тя прегледа профилите си в Интернет и телефона си, и въздъхна. Скоро всички те щяха да забибиткат, пълни с празнични пожелания. Момичето беше развълнувано. Две кутии със сладки шоколадови бонбони чакаха да бъдат разопаковани в кухнята за да може момичето да почерпи. Оставаше и’ още половин час да е на петнайсет. Колко много неща беше изпитала и променила през тази година, а сякаш не беше минало нищо. Животът и’ сякаш не се беше променил много, самата тя не беше различна… Или така поне смяташе. Не, тя беше вече различна. Порастваше.

Никой не и’ пишеше все още и заради това момичето стана от стола на бюрото си като загаси музиката и светлината на монитора на компютъра си. Сега 28 минути преди полунощ тя стоеше сама сред тъмнината. Големите снежинки отвън бяха така прекрасни. Шумът в апартамента беше само от въртящите се вентилатори на компютъра, от работещият хладилник в кухнята и от нейното дишане. Съвсем тихо се чуваха и дишанията на родителите и’. В апартамента беше топло. В съседната стая камината усилено гореше.

Бъдещата рожденичка се чудеше какво да прави. Още 27 минути за пилеене. И така, тя забеляза изправената до шкафа акустична китара. Как я’ обичаше! Тази китара навършваше една година от както беше при момичето също в околията на Коледа. Беше подарък от брат и’ и сестра и’. Тя я’ взе и с плавни стъпки тръгна към хола. Когато влезе в тази стая се взря в горящата камина. Колко приличаше на тези пламъци – бурна, силна, малко сърдита. Тя тръгна към камината и седна до нея, от дясната и’ страна. Пламъците се отразяваха в кафявите и’ очи. От лявата страна на камината се намираше красиво украсено коледно дръвче. Тя се вгледа и в него за малко и след това сложи китарата на коленете си. Още 26 минути до порастването и’. Тя засвири.

Момичето бързо преминаваше от една песен към друга. Колкото и да не вярваше в качеството на свиренето си, нямаше начин да не признае викът на вътрешния си глас, който и’ казваше, че вече свири по-добре. По едно време обърка две ноти, но бързо се коригира. Дори започна да си припява. Музика. Музика. Музика. Тя. Песен. Китара.

***

Големите парцалени снежинки отвън се надпреварваха. Всяка искаше да мине по-близо до прозореца на хола за да види красивото момиче до камината. Стените на тъмния апартамент се стараеха да са колкото се може по-тихи, а хладилника беше замлъкнал. Всички те се опитваха да чуят всяка една нота и дума от песните на девойката. Пламъците танцуваха неудържимо в камината, на пода и в очите на момичето. Елхата внимателно следеше движенията на китаристката. Скоро тя щеше да порасне!

***

Тя спря да свири и погледна часовника – беше вече една минута след полунощ. Момичето се развълнува. Вече беше на шестнайсет. С тиха стъпка тя се придвижи към стаята си за да погледне първите си пожелания. С разтуптяно сърце тя огледа всичките си профили в Интернет – нищо, никой не беше писал. Минаха пет минути още и отново никой не пишеше пожелания. Това я’ разочароваше. Винаги най-малко по един човек се сещаше…

Минаха още пет минути и пак нищо, нито СМС. А родителите и’ си спяха най-спокойно в леглото. Как и’ се искаше да разпечата едната от кутиите с шоколадови бонбони и да почерпи! Но нямаше кого… Още десет минути… И още десет минути… И още десет минути… Никой… Нищо…

Тя отново стана от компютъра като загаси монитора и отново застана посредата на тъмната стая. Отвън големите парцалени снежинки продължаваха да летят. Колко тихо беше… И колко тъжно… Момичето беше само посредата на стаята си и гледаше безцелно. Никой не бе забелязал, че тя пораства. Китарата този път не и’ направи впечатление.

“Дзъъъъъъъъъъъъън” звънна звънецът на входната врата. Това я накара да подскочи и извика леко. Сърцето и’ се разтуптя. Тя тръгна към изхода на домът и’ и отключи вратата. А беше ли правилно да отключва? Може би беше някой крадец? Или пък някое злобно зомби? Независимо от уплахата си момичето отвори вратата и видя нещо абсолютно неочаквано – всичките и’ приятели и роднини се бяха натъпкали в малкия блоков коридор. Имаше много хора застанали по стълбите. Сред тълпата имаше хора дори от София и Пловдив! Всички заедно извикаха „Изненадаааааааа!” и и’ посочиха огромния мечок, намиращ се в първата редица от тълпата – подарък за нея.

Тя не можа да сдържи усмивката и сълзите си. Всички се бяха наговорили за да я изненадат за рождения и’ ден! Беше най-милият подарък!

Една ръка отмести спуснатата дълга и черна коса на момичето от раменете и’, а друга я’ прегърна. Гласът на майка и’ и’ прошепна:

-                     Честит рожден ден, Слънчице!