Родена съм през ‘95-та, но беше 1980-та, когато това се случи. Аз чаках, чаках до едно дърво, а сградите около ми бяха само сиви. Колите бяха „Лада”, „Москвич”, „Трабанче”, „Жигула”, но нямаше от западните. И беше есен. Листата бяха вече мъртви. Помня я, хубава есен беше тази есен през 1980… а аз съм едва родена през ’95-та. Аз често се оглеждах наоколо. Чаках един определен човек.
Скоро я видях. Вятърът алчно си играеше с къдравите нейни коси, зелените ѝ очи бяха неприлично млади, устните – червени, бледата ѝ кожа беше точно като моята. Тя беше на 16 и ситнеше бърза крачка по улицата. Докато ме подминаваше ѝ подвикнах:
- Едно време ти наистина си била красива.
Тя се спря и объркано ме погледна. Попита:
- Какво?
- Едно време ти наистина си била красива. – повторих. Тя сбърчи вежди.
- Едно време? – лукаво се усмихнах на въпроса ѝ, а тя продължи – Извинете, срещали ли сме се някога?
- Все още не сме. – намигнах ѝ – Но един ден ще се срещнем. Тогава ти няма да ме помниш. Ще се срещнем след 15 години и аз ще изглеждам различно.
- Ще се опитам да не забравя. – каза ми тя с ведра усмивка.
- О, не! Ти ще забравиш. Аз все още не съм истинска.
Тя отново погледна объркано и отмина.
Родена съм през ‘95-та, но беше 1980-та, когато това се случи. Тя беше на 16 и наистина беше красива едно време, като млада. Всъщност, тя все още е красива! Сега ще ме попиташ коя беше тя, нали? Е, ще ти отговоря. Годината беше 1980-та, а тя – моята красива млада майка.
