Ловец на гледки

              Здравей! Аз съм Бетина, на 16 съм и съм ловец на гледки. И нямам предвид да хванеш гледката чрез обектива на фотоапарат. Говоря да погълнеш гледката с очите си.

              Случвало ли ти се е да промениш всекидневната си пътека към училище/работа/друго, да закъснееш само за да видиш по-добре изгревът? Или да избягаш тайно от вкъщи нощем за да видиш звездите и спящите улици. На мен ми се е случвало и това бяха едни вълшебни моменти. Особено когато избягах една вечер за да видя светлините на спящия град от един висок хълм. Не мога просто да опиша колко хубаво бе.

              Все още съм в началото на кариерата си като ловец на гледки, ала смятам, че имам достатъчно вдъхновение да ти споделя. Не знам кога започнах. Може би е било когато съм била малка, защото често не исках да пропускам дъгите, изгревите, залезите, Луната и други. А може би не тогава. Основно знам, че това е едно от най-хубавите занимания. Надявам се да не спирам да го правя.

              За 16 години на този свят съм видяла доста и се опитвам да не спирам. Ще кажеш, че не може да съм виждала много за тези години, но ако преброиш всяка звездна нощ, която съм уловила с очи и ще видиш, че не е тъй малко. И като прибавиш към звездните нощи останалите гледки… Често се чудя на хората, които подминават с безразличие прекрасни гледки. Предполагам, че е така, защото сме много хора с различни интереси. Да… Предполагам, нп не го чувствам правилно. Живеем веднъж и живот без да виждаме щастието и красотата, намиращи се на поглед разстояние… Не ми е правилно! (Не се опитвам да си натягам мнението, ала просто…)

              Ако ме помолиш да изброя най-красивите гледки, които съм уловила (макар, че едва ли ще го направиш), то мога да започна да разказвам, но няма да е същото. Една гледка трудно се улавя само с думи и въображение. Нужни са ти очни лещи, очни ириси, очни нерви, очна част в мозъка и няколко други очни елемента.

              А как да заловиш гледка? Просто е. Първа стъпка - стани от мястото си, ако си седнал/а, върви до прозореца, повдигни пердето и погледни нагоре, към небето. Не знам как изглежда то при теб в този момент, но я’ си представи как би изглеждало най-близкото дърво, засято на улицата под това небе. Изключи сградите около му, само дърво и небе. Ако те са зимни, то растението не би ли изглеждало сякаш извадено от някоя детска приказка, от Царството на мъртвите, примерно, или от градината на Снежанка. Ако дървото и небето ти са пролетни с бели цветчета, млади листа под небе с малки бели облачета и нежно пролетно Слънце, то картината не би ли изглеждала сякаш изкочила от шапката на някой магьосник. Я си помисли, колко планети в Слънчевата система, в галактиката, във Вселената могат да си позволят това.Ако картината ти е лятна с още повече слънце, чисто небе, със силни зелени листа и тежки назряващи плодове (надявам се дървото ти да е широколистно с възможност да се размножава чрез плодове), то дървото не би ли изглеждало сякаш произлязло от разказите на старите български автори? Ако дървото ти е есенно, покрито с жълто-червено-оранжеви листа и навалявано от дъжд, то не би ли изглеждало като пързалка за игра на водните капки, които весело се пързалят по него, не би ли било сякаш от градината на Златния град (ако има такъв). А ако картината ти е нощна с дърво, намиращо се под звезди/Луна/облаци/звезди и Луна с облаци/други, то не би ли изглеждало сякаш растението се извисява гордо и велико като крал. Като крал, застанал на своя красив и богат престол, а точно върху него се извисяват красиво ушити и оцветени платове, показващи величественост. Ако гледката на дървото и небето изобщо не е такава, то оставям въображението ти да си съчинява.

              Втора стъпка – ако не можеш да си представиш как би изглеждало това дръвче под небето, то просто си обуй обувките на краката, излез през вратата и отиди до въпросното дърво (небе би трябвало да имаш близо до теб… надявам се да имаш и дърво също). Погледни растението на фона на небето, без значение метеорологичното или часовото време. Усети вкуса на гледката. Изключи сградите, колите, хората, които се чудят защо си по пижама и с розови пантофи на пухчета под едно дърво. Просто ги премахни и остави умът ти да се рее в тази картина. Използвай очите си, разтвори душата си, хвани гледката. Унеси се в нея.

              Ето, така се става ловец на гледки, това правя аз. Търся нови вълшебни местенца, търся магия, там където не се вижда… да усетя, да чувствам. Залавям гледката.

              С това писание се опитах да те въведа в магическия свят, който понякога виждам чрез очите си, в главата си. Аз съм Бетина, на 16 съм и съм ловец на гледки. Присъединяваш ли се?

__________________________________________________________________

Бележка: Аленчо, искам да те предупредя, че ако случайно прочетеш това, то не искам да има подобни истории като "Остават 2 минути, 3 секунди, 5 стотни... и прочие". Ясно ли е? Да не си посмял да използваш цитати от тук!!! Иначе няма да получиш в петък лилаво-жълт кекс!!!

Рожден ден

 Note: Това е разказ, който написах за рождения ден на The Chosen Pessimist. =]

Коледата беше минала и предстоеше Новата година. За всички това беше затишие между два големи празника, но не и за нея. На 29-ти тя ставаше на шестнайсет. Всъщност предстоеше и’ да стане, след половин час. Всички освен нея спяха в апартамента. Беше тихо, тъмно и топло. Тя беше малко разочарова от това, че родителите и’ си бяха легнали и щяха да пропуснат момента на порастването и’ в полунощ, но факта, че през прозореца летяха големи парцалени снежинки размиваше разочарованието и’. Тя прегледа профилите си в Интернет и телефона си, и въздъхна. Скоро всички те щяха да забибиткат, пълни с празнични пожелания. Момичето беше развълнувано. Две кутии със сладки шоколадови бонбони чакаха да бъдат разопаковани в кухнята за да може момичето да почерпи. Оставаше и’ още половин час да е на петнайсет. Колко много неща беше изпитала и променила през тази година, а сякаш не беше минало нищо. Животът и’ сякаш не се беше променил много, самата тя не беше различна… Или така поне смяташе. Не, тя беше вече различна. Порастваше.

Никой не и’ пишеше все още и заради това момичето стана от стола на бюрото си като загаси музиката и светлината на монитора на компютъра си. Сега 28 минути преди полунощ тя стоеше сама сред тъмнината. Големите снежинки отвън бяха така прекрасни. Шумът в апартамента беше само от въртящите се вентилатори на компютъра, от работещият хладилник в кухнята и от нейното дишане. Съвсем тихо се чуваха и дишанията на родителите и’. В апартамента беше топло. В съседната стая камината усилено гореше.

Бъдещата рожденичка се чудеше какво да прави. Още 27 минути за пилеене. И така, тя забеляза изправената до шкафа акустична китара. Как я’ обичаше! Тази китара навършваше една година от както беше при момичето също в околията на Коледа. Беше подарък от брат и’ и сестра и’. Тя я’ взе и с плавни стъпки тръгна към хола. Когато влезе в тази стая се взря в горящата камина. Колко приличаше на тези пламъци – бурна, силна, малко сърдита. Тя тръгна към камината и седна до нея, от дясната и’ страна. Пламъците се отразяваха в кафявите и’ очи. От лявата страна на камината се намираше красиво украсено коледно дръвче. Тя се вгледа и в него за малко и след това сложи китарата на коленете си. Още 26 минути до порастването и’. Тя засвири.

Момичето бързо преминаваше от една песен към друга. Колкото и да не вярваше в качеството на свиренето си, нямаше начин да не признае викът на вътрешния си глас, който и’ казваше, че вече свири по-добре. По едно време обърка две ноти, но бързо се коригира. Дори започна да си припява. Музика. Музика. Музика. Тя. Песен. Китара.

***

Големите парцалени снежинки отвън се надпреварваха. Всяка искаше да мине по-близо до прозореца на хола за да види красивото момиче до камината. Стените на тъмния апартамент се стараеха да са колкото се може по-тихи, а хладилника беше замлъкнал. Всички те се опитваха да чуят всяка една нота и дума от песните на девойката. Пламъците танцуваха неудържимо в камината, на пода и в очите на момичето. Елхата внимателно следеше движенията на китаристката. Скоро тя щеше да порасне!

***

Тя спря да свири и погледна часовника – беше вече една минута след полунощ. Момичето се развълнува. Вече беше на шестнайсет. С тиха стъпка тя се придвижи към стаята си за да погледне първите си пожелания. С разтуптяно сърце тя огледа всичките си профили в Интернет – нищо, никой не беше писал. Минаха пет минути още и отново никой не пишеше пожелания. Това я’ разочароваше. Винаги най-малко по един човек се сещаше…

Минаха още пет минути и пак нищо, нито СМС. А родителите и’ си спяха най-спокойно в леглото. Как и’ се искаше да разпечата едната от кутиите с шоколадови бонбони и да почерпи! Но нямаше кого… Още десет минути… И още десет минути… И още десет минути… Никой… Нищо…

Тя отново стана от компютъра като загаси монитора и отново застана посредата на тъмната стая. Отвън големите парцалени снежинки продължаваха да летят. Колко тихо беше… И колко тъжно… Момичето беше само посредата на стаята си и гледаше безцелно. Никой не бе забелязал, че тя пораства. Китарата този път не и’ направи впечатление.

“Дзъъъъъъъъъъъъън” звънна звънецът на входната врата. Това я накара да подскочи и извика леко. Сърцето и’ се разтуптя. Тя тръгна към изхода на домът и’ и отключи вратата. А беше ли правилно да отключва? Може би беше някой крадец? Или пък някое злобно зомби? Независимо от уплахата си момичето отвори вратата и видя нещо абсолютно неочаквано – всичките и’ приятели и роднини се бяха натъпкали в малкия блоков коридор. Имаше много хора застанали по стълбите. Сред тълпата имаше хора дори от София и Пловдив! Всички заедно извикаха „Изненадаааааааа!” и и’ посочиха огромния мечок, намиращ се в първата редица от тълпата – подарък за нея.

Тя не можа да сдържи усмивката и сълзите си. Всички се бяха наговорили за да я изненадат за рождения и’ ден! Беше най-милият подарък!

Една ръка отмести спуснатата дълга и черна коса на момичето от раменете и’, а друга я’ прегърна. Гласът на майка и’ и’ прошепна:

-                     Честит рожден ден, Слънчице!

Once upon a time…

I was born in ’95 but it was 1980 when that happened. I was waiting next to a tree and there were grey buildings around me. There were many cars like ‘Moskvich’, ‘Lada’ and ‘Trabant’, any western ones. It was autumn. Leaves were already dead. I often looked around because I was waiting for one particular person.

Soon I saw her. She was perfect. Her curly dark hair was waving by the wind, her green eyes were so young, her lips were red, her pale skin was just like mine. She was 16 and she was walking down the street. While she was passing by me I said:

-                    You really were beautiful.

She stopped and looked at me. She was confused.

-                    What? – she asked.

-                    You really were beautiful. – I repeated. She knitted her brows.

-                    Were?!

I smiled. She asked:

-                    Excuse me, have I ever met you?

-                    Not yet, - I replied, - But one day you will meet me. Don’t worry, you won’t remember me. It will be after 15 years and I will look different.

-                    I will try not to forget. – she said with a smile.

-                    You will. I’m not real yet.

She looked at me confused again and walked away.

I was born in ’95 and it was 1980. She was 16 and she really was beautiful as young. Actually she still is. Oh,  you would ask who she was. Don’t worry, I won’t forget to answer. It was 1980 and she was my beautiful young mom.

Ода за Точката

Знак заоблен си ти,

запълнен в средата с мастило.

От пунктоацията частица си

и подпомагаш ни да прекъсваме речта си смело.

Обичаме да изписваме твоята цялост,

да те повтаряме много и често,

но ти не се сърдиш на нашата вялост,

защото знаеш, че сърцата ни владееш като цяло.

О, Точке!!!

Ти вярваш в нас

и ни даваш сили да продължим да говорим.

Ти не си пас

дори когато стените зяпам аз.

О, Точке!!!

Ти си тъй прекрасна - малка, кръгла, красива...

Имаш таланта да бъдеш във всичко.

Ти си невероятна, вълшебна

и заради тебе живея хармонично!

О, Точке!!!

Благодаря ти за това, че си тук!

Благодаря за твоята скромност!

И искам да ти кажа сега напук,

че ти си вечна и в теб няма никаква подлост!

__________________________________________________
Бележка: Тази ода е само на шега. Моля да не се приема насериозно.

Есен в градксата градина

Кафявите и’ очи обхождаха случващото се в градската градина. Беше късна есен и златисти листа падаха от дърветата. Падането им беше плавно с много завъртания и трептения. Дори когато умираха, листата отново танцуваха. Имаше и такива листа, вече паднали и станали оранжево-кафеникави, които просто правеха кълбета по земята. Колко щастливи бяха те и колко магически разпръскваха своето щастие наоколо. Това се отразяваше и в погледа на кафявите и’ очи, радваше се заедно с листата.

Кафявите и’ очи оглеждаха и как вятъра си преправяше място през плътните коси на момичетата, насядали по пейките или разхождащи се наоколо. Колко силен беше този вятър, как успяваше да разбърка буйните им гриви, толкова жив!

Кафявите и’ очи не пропускаха как момчетата си играеха с бездомните кучета. Някой и друг весел лай се чуваше от време на време. Удобно легнали котки в меките листа, които бяха на завет, изпитателно гледаха пък тези момчета, които стояха безучастно.

Кафявите и’ очи бяха весели. Есента беше така красива, есента местеше облаците, обръщаше листата, есента беше промяна.

Устните и’ се изкривиха в усмивка. Последни топли слънчеви лъчи за тази година попадаха върху бузите и’. Тя затвори очите си, кафявото остана скрито. Момичето потъна в случващото се наоколо, попадна в транса на есенното щастие. Минаваше време, безмълвно и прекрасно. „Ах, есен! Колко удивително красива си!!!”, помислиха си нейните кафяви очи.

In Despair...

       Тази августка нощ беше хладна. Хладнината се усещаше и през стените в стаята. Стаята беше красиво обзаведена. Имаше голямо двойно легло, красива маса, големи фотьойли, голяма библиотека, лаптоп, собствена баня и други украси. Мебелите бяха изработени от масивно дърво. Банята беше луксозна. Стаята беше като блян. Това беше Леговището. Леговището имаше три големи прозореца. През тях се виждаше чистото лятно небе, а пълната Луна го осветяваше. На леглото беше поставено момиче. Името и‘ беше Рада - едно старомодно име за двадесет и първи век. Рада имаше червена къдрава коса и приятно лице. Очите и‘ бяха затворени. Тя спеше.

       В стаята имаше и момче, Васил. Той беше висок. Имаше къса черна коса и сини сини очи. Васил седеше на един от фотойлите и се беше вглъбил в себе си. Преди три дена някой го беше отвлякъл и го беше оставил в тази красива стая, така както Рада сега лежеше. Той не знаеше кой е похитителя му. Имаше нещо плашещо в тази случка, но сега когато и Рада се появи внезапно в стаята случая му се стори ужасен. Васил беше от стара и силна фамилия и предполагаше, че отвличането му е свързано със семейството, но не разбираше какво има общо къдрокосото момиче на леглото. Той беше говорил преди с Рада, знаеше името и‘, но не я познаваше. За него сега тя беше едно момиче въвлечено некоректно в това престъпление. Мислите му прехвърчаха и той не забелязваше прохладата на нощта. Синеокият беше опитал да избяга през прозорците, ала те се бяха оказали неразбираеми. Поне похитителят беше предоставил удобни условия за жертвите си. Може би твърде удобни. Дори имаше интернет, но той не можеше да бъде проследен и така Васил дори нямаше идея в коя част на България се намира. Поне близките му можеха да се уверят, че той е жив и здрав.

        Минаваше четири часа след полунощ, когато Рада се размърда. Тя отвори кафявите си очи и стресната скочи от леглото. Мястото и‘ беше непознато и тя се чудеше как се беше озовала от собствената си стая в тази красива клетка. Тя заоглежда Леговището, но не успя да види Васил, който я гледаше, защото той беше седнал в най – тъмната част на стаята. Рада прекрачи напред, но се спъна в ъгъла на леглото. Сърцето и биеше силно. Тя се страхуваше. Къде беше? След още няколко крачки тя отново се препъна, този път в килима и падна. Червенокосата изохка защото си беше ударила ръката и се приготви за ритуала на ставането. Напрегна мускулите си, но ставането се оказа наистина лесно. Чак когато тя стъпи на краката си забеляза, че някой я беше хванал за кръста и я беше повдигнал. От устните и‘ излезе малък писък и момичето отблъсна непознатите ръце от себе и. Кой беше до нея? Сърцето и‘ биеше толкова силно, че и‘ се струваше, че вероятно другия човек в стаята също го чува, но за сметка на това мусклулите и‘ бяха готови за моментален скок. Главата и‘ мислеше трезво. Страхът беше отприщил скрита сила в нея.

      Васил беше излязъл от транса си и тихо беше пристъпил до Рада. Мекия килим му беше помогнал за безшумното придвижване. Той беше повдигнал Рада след падането и‘ и се чудеше как да започне думите си без да стряска момичето. Под лъчите на пълнолунието той забелязваше страха на лицето на червенокосата.

      - Хей, добре ли си? Удари ли се? – започна той приятелски.

      Рада не му имаше доверие. Беше го познала, ала продължи да го гледа безмълвно. Тя не знаеше какво да очква от него. Ами ако беше опасен?

      - Рада? – Васил пресегна ръката си към нея, - Кажи нещо. Не се страхувай. Няма да те нараня.

      Рада все още мълчеше.

      - Аз също съм в ситуация като тебе и вече съм тук от три дена. Не ме нападай, моля те. Аз… Аз също съм обърклан, дори малко уплашен. Хайде, отпусни се.

      Рада понечи да каже нещо, но се отказа и притвори устните си. Васил се приближи към нея.

     - Рада…? – той поизнес това шепнешком.

     Рада беше поуспокоила дишането си и сякаш беше поотпуснала мускулите си. Васил се приближи още по – близо. Ръката му докосна рамото и‘. Така по – близо очите му и‘ вдъхваха доверие.

     - Къде сме? – попита тя несигурно.

     - В Леговището, поне това гласи надписа над врата на стаята.

     - А защо… - недоумяващо започна червенокосата.

     - Не знам. Някой ни е отвлякъл. Не са ми казали до сега. Ядене ми доставят три пъти на ден през една малка дупка под врата. Както при затворите в миналото. – мрачно и‘ отвърна синеокия.

     - Както затворите в миналото… Следователно, ние сме затворници? Но за какво сме му или им притрябвали? Не разбирам… Какво става…

     - Вероятно сме заложници за пари или власт. Или пък нещо друго. Изчакай, ще зпаля лампата.

     Васил отиде до леглото и пипешком намери ключа за едната нощтна лампа. Рада беше започнала да се движи, а той не искаше тя пак да се спъне и падне.

     - Така е по – добре, нали?

    Една възхищаваща се въздишка се изтръгна от Рада. Леговището я впечатли, а банята, която виждаше от мястото си изглеждаше като извадена от скъп хотел.

    - Леле! За заложници това е скъпо обзавеждане.

    - Да, и аз така си помислих първоанчално, ала в последствие открх няколко недостатъка – липсва телефон, с който да извикаш рум сервиз и масажист. О да, липсва и голяма тераса, където сутрин да си пиеш кафето, ала може да минем и без тях. – опита се шеговито да и‘ отвърне Васил. Той отиде да седне на дивана. – Ти защо си тук? Имаш ли някаква идея?

     Рада го погледна саркастично.

     - Да имам? Събуждам се в непозната стая с полунепознат човек в нея. Все още не мога да осъзная какво точно се случва наоколо, а ти искаш да имам и теория защо съм тук?

     - Е, не ми се карай! Просто те попитах. По – добре от колкото да стоим безмълвно.

     - Е да, прав си. Всъщност освен изпушването на една цигара, нямам други тежки провинения напоследък. – усмихнато каза Рада.

     Тя пристъпи напред и седна на един фотойл близо до Васил. Те започнаха един прителски разговор, който беше прекъснат чак в седем часа, когато малкия отвор на вратата се отвори и някой тикна вътре вкусна закуска за двама. През тези няколко часа двамата се бяха сближили и душевно, и физически. Разговора им беше засегнал много теми от животите им, а студът ги беше накарал да се излегнат заедно на леглото и да се завият с топлота завивка. Рада се беше успокоила и се смееше от сърце, а за Васил нейното присъствие го беше измъкнал от тридневна тишина, и заради това той също беше с преповдигнато настроение. Храната само ги зарадва още повече. Те изядоха част от вкусната закуска, но си оставиха малко и за по – късно. Така приятно наядени и обгърнати в топлина двамата се унесоха и заспаха.

***

     Рада се събуди. Очите и‘ бяха насълзени, а възглавницата мокра. Ръцете и‘ бяха свити в юмруци. Кафявите очи на момичето гледаха забито стената до собственото и‘ легло. Леки хрипове разтресваха тялото и‘. Беше четири часа през нощта. Августката нощ беше хладна и това се усещаше дори през стените и затворените и затъмнени прозорци на стаята и‘. Прекрасния сън за Васил отново се беше повторил и тя отново се беше разплакала. Това се случваше постоянно, всяка вечер, всяка нощ, при всяко заспиване. Самата Рада беше изгубила вече бройката на тези сънища. Тя не знаеше от колко дни не беше излизала от стаята си. Под завивката отслабналото и‘ тяло беше свито на кълбо. Васил вече го нямаше. Рада не искаше, не можеше да приеме този факт. Момичето започна да хрипти по – силно. Всяка нощ едно и също, а тя не можеше да го преодолее. Единствено сънищата я карха да се усмихне. Тя бленуваше да заспи за да се върне в Леговището при него…

         Рада стисна силно клепачи и избърса сълзите от очите си за да направи път за следващите. Същността и‘ не приемаше, че той беше убит, не приемаше, че той беше мъртъв. Тя трепереше.

         Така изминаха два часа докато тя не започна внезапно да се усмихва. Вероятно Рада пак се беше събудила в Леговището, а Васил я гледа от тъмната част на стаята.